3
Сюзан Делгадо спря на около метър от колибата на вещицата. Потта охлади ръцете и врата й. Току-що бе забелязала възрастна жена (сигурно онази, която бе дошла да види) да тича надолу по пътеката.
„Не спирай да пееш. Когато една старица бяга така, явно не иска да я видят. Престанеш ли да пееш, тя ще разбере, че си я видяла.“
За миг се изплаши, че ще млъкне. Паметта й ще се затвори като стресната ръка и ще й откаже достъп до следващия стих на песента, която знаеше от детството си. Но си спомни думите и продължи.
Неподходяща песен за нощ като тази, но сърцето й не се интересуваше много от онова, което разумът искаше. Винаги беше така. Страхуваше се, че е навън, на лунната светлина, когато се разхождат върколаци, както се говореше. Боеше се от мисията си и от онова, което щеше да се случи. И все пак, когато бе излязла на Великия път, водещ вън от Хамбри, и сърцето й настояваше да бяга, тя наистина хукна под светлината на Целуващата луна. Полата й се вдигна високо над коленете. Галопираше като пони, а сянката й я гонеше. Тича около километър и половина, докато всеки мускул на тялото й затрептя, и въздухът, който поемаше, придоби вкуса на сироп. И когато стигна до пътеката, водеща нагоре към онзи висок, зловещ хълм, Сюзан запя. Защото сърцето й го искаше. Пък и идеята не беше лоша. Ако не друго, то поне прогонваше унинието.
Сега се приближаваше към края на пътеката, пеейки „Безгрижна любов“. Навлезе в оскъдната светлина, процеждаща се през отворената врата, и един груб като на гарга глас заговори от сенките:
— Престани да виеш, госпожичке. Мозъкът ми ще се пръсне.
Сюзан, на която непрекъснато казваха, че има хубав глас, дар от баба й, веднага млъкна и се смути. Застана на прага и скръсти ръце пред престилката си. Отдолу бе облякла една от двете най-хубави рокли, които имаше, а под нея сърцето й биеше силно.
Един котарак — ужасно същество с два допълнителни крака, стърчащи от двете му страни като вилици — се показа пръв. Погледна я, сякаш я преценяваше, после презрително се намръщи като човек. Изсъска и изчезна в нощта.
„Добър вечер и на теб“ — помисли Сюзан.
На прага се появи старицата, при която я бяха изпратили. Огледа я от главата до петите с присвити очи и със същото изражение на презрение, после отстъпи назад.
— Влез. И гледай да затвориш добре вратата. Вятърът често я отваря.
Сюзан се подчини. Не искаше да се затваря в тази воняща стая с възрастната жена, но нямаше друг избор. Човек никога не трябва да се колебае. Така казваше баща й, независимо дали обсъждаше събиране и изваждане, или как Сюзан да се държи с момчетата по време на танците, когато ръцете им започнеха да шарят по тялото й. Тя затвори плътно вратата и чу как резето изщрака.
— Ето те и теб — рече старицата и й предложи за добре дошла уродливата си усмивка.
Усмивка, която със сигурност можеше да накара дори смело момиче да се замисли за приказките от детството — истории за възрастни жени с криви зъби и врящи казани, пълни с жабешкозелена течност. Над огнището в тази стая не висеше казан (пък и огънят догаряше), но Сюзан предположи, че в него е имало неща, за които беше по-добре да не мисли. Тази жена беше истинска вещица, не възрастна дама, която се преструва на магьосница. Убеди се в това в мига, когато видя как Рия бяга към колибата си, следвана по петите от уродливия котарак.
— Да — промълви и се усмихна. Опита се усмивката й да бъде приятна, лъчезарна и безстрашна. Известно време тичах. Предполагам, че луната влезе в кръвта ми. Така би казал баща ми. — Ето ме и мен.
— При това подрани, сладурче.
Зловещата усмивка на старицата изведнъж се разшири.
— Да, но Пат Делгадо е мъртъв вече от пет години. Имаше червена коса и брада. Собственият му кон го прегази и отне живота му. Отиде на поляната в края на земния си път, слушайки музиката на счупените си кости.
Нервната усмивка изчезна от лицето на Сюзан, сякаш я бяха зашлевили. При споменаването на баща й в очите й бликнаха горещи сълзи. Но тя нямаше да им позволи да потекат по лицето й. Не и пред тази безсърдечна дърта сврака.
— Хайде да свършим бързо работата си — каза тя със сух глас, съвсем различен от обичайния й жизнерадостен тон.