Но Сюзан беше дете на Пат Делгадо, дъщеря на най-способния коняр в Уестърн Дроп и много добре помнеше лицето му. Можеше да бъде непреклонна, ако се наложеше. И сега моментът явно беше такъв. Старицата искаше да засегне най-съкровените й чувства и видеше ли, че усилията й имат успех, щеше да ги удвои.
Вещицата наблюдаваше изпитателно девойката. Беше сложила ръце на кръста си, а котаракът се търкаше в глезените й. Очите й сълзяха, но Сюзан забеляза, че са сивозелени като на котарака и се зачуди каква ли разрушителна магия крият. Почувства силно желание да наведе глава, но не го направи. Нямаше нищо лошо, че изпитва страх, но понякога не биваше да го показва.
— Виждаш ми се дръзка, госпожичке — каза накрая Рия. Усмивката й бавно се стопи и се превърна в сприхаво намръщване.
— Не, стара майко — монотонно отговори Сюзан. — Само се държа като човек, който е дошъл да свърши работа и да си тръгне. Тук съм по желание на кмета на Меджис и на леля ми Кордилия, сестра на баща ми. Моят скъп баща, за когото не желая да чувам лоши думи.
— Аз говоря така — рече старицата. Тонът й беше презрителен и все пак в гласа й се долови оттенък на угодническо раболепие. Сюзан не й обърна внимание. Вероятно през целия си живот вещицата бе говорила по този начин и вече го правеше машинално.
— Дълго съм живяла сама и отворя ли уста, езикът ми се обръща накъдето иска.
— Тогава понякога може би е по-добре изобщо да не отваряш уста.
Очите на старицата блеснаха гневно.
— Ти си затваряй устата, малко момиче, освен ако не искаш езикът ти да изсъхне в устата, където ще гние и ще накара кмета да се замисли, преди да те целуне, когато помирише вонята.
Сърцето на Сюзан се сви. Беше дошла тук с една-единствена цел — колкото е възможно по-бързо да свърши работата, някакъв ритуал, който явно щеше да бъде болезнен и срамен. Защо нещата се влошиха толкова бързо? Или винаги беше така с вещиците?
— Започнахме зле, госпожо… Не може ли да поправим случилото се? — неочаквано попита тя и протегна ръка.
Вещицата се стъписа, но също подаде ръка. Връхчетата на съсухрените й пръсти докоснаха пръстите на шестнадесетгодишната девойка. Младото лице беше гладко и чисто, а дългите коси — сплетени на плитка, падаща на гърба. Сюзан трябваше да положи истински усилия да не направи гримаса при допира, колкото и да беше кратък. Пръстите на старицата бяха ледени като на труп, но девойката бе докосвала студени пръсти и преди. „Студени ръце, горещо сърце“, както понякога казваше леля й Кордилия. Всъщност неприятна беше самата им структура, ледената плът, гьбеста и увиснала около костите, сякаш жената, на която принадлежеше, бе удавница.
— Не, няма да започваме отначало — каза Рия. — По-добре да продължим. Имаш влиятелен приятел в лицето на кмета и не искам той да ми става враг.
„Поне е откровена“ — помисли Сюзан, сетне се подигра на себе си. Тази жена би била откровена, само когато абсолютно й се наложеше. Ако зависеше от нея, щеше да излъже за всичко — за времето, реколтата и за полета на птиците по време на жетва.
— Дойде по-рано, отколкото те очаквах, и това ме ядоса. Донесе ли ми нещо, госпожичке? Сигурна съм, че го носиш.
Очите й блеснаха още веднъж, този път не от гняв.
Сюзан бръкна в джоба на престилката си (колко глупаво беше да носи престилка за мисията си на това затънтено място, но такъв беше обичаят). Там, завързана за връв, за да не я изгуби, висеше платнена торбичка. Момичето развърза връвта и извади торбичката. Сложи я в протегнатата към нея ръка. Дланта беше толкова съсухрена, че линиите едва се забелязваха. Сюзан внимаваше да не докосне отново Рия… макар че старицата щеше да докосне нея, при това скоро.
— Шумът на вятъра ли те кара да трепериш? — попита вещицата, въпреки че мислите й бяха съсредоточени върху торбичката, а пръстите й припряно дърпаха възела.
— Да.
— Така и трябва да бъде. „Във вятъра чуваш гласовете на мъртвите и когато викат така, е защото молят за прошка.“
Възелът се разплете. Магьосницата отвори торбичката и изсипа на дланта си две златни монети. Бяха грапави и груби — никой не бе правил такива монети поколения наред, но бяха тежки, а орлите, гравирани на тях, имаха определена власт. Рия захапа едната с няколкото си отвратителни зъба, сетне огледа леките вдлъбнатини в златото. Взира се в монетите в продължение на няколко секунди, после ги стисна в шепата си.