Докато вниманието на вещицата бе насочено към монетите, Сюзан случайно погледна през отворената врата, където предположи, че е спалнята на старицата. И там видя нещо странно и обезпокоително — светлина под леглото. Розово, пулсиращо сияние. Изглежда идваше от някакво сандъче, макар че не можеше да се…
Старицата вдигна глава и момичето бързо насочи поглед към ъгъла на стаята, където на кука висеше мрежа с три-четири странни бели плода. Сетне, когато възрастната жена се премести и огромната й сянка затанцува надалеч от тази част на стената, Сюзан видя, че това съвсем не са плодове, а черепи. Повдигна й се.
— Трябва да разпаля огъня, госпожичке. Отиди зад къщата и донеси малко дърва. Големи и дебели. И недей да хленчиш, докато ги мъкнеш. Ти си едричка и яка.
Сюзан, която не хленчеше, щом й възложеха работа, не каза нищо… макар че й мина през ума да попита Рия дали изпраща за дърва всеки, който й донесе злато. Всъщност нямаше нищо против. Въздухът навън щеше да й се стори като вино след вонята в къщурката.
Беше почти стигнала до вратата, когато кракът й се удари в нещо топло и меко. Котаракът измяука. Тя се спъна и едва не падна. Старицата издаде някакви задъхани, задавени звуци, които явно бяха смях.
— Внимавай, госпожичке. Котаракът е лукав, нали? И спъва. Хи, хи!
И пак избухна в смях.
Мъсти погледна Сюзан, сви уши и изсъска. Сивозелените му очи бяха огромни. А девойката, без да съзнава какво прави, също изсъска. Както изражението му на презрение, така и изненадата на Мъсти бяха човешки. Обърна се и избяга в спалнята, размахвайки разполовената си опашка. Сюзан имаше чувството, че е там от хиляда години и сигурно ще минат още толкова, преди да си тръгне за вкъщи.
4
Въздухът навън беше приятен, както се бе надявала, за миг тя застана на верандата, вдишвайки и опитвайки се да прочисти белите дробове и мислите си.
После заобиколи къщурката… но там нямаше дърва, а само малък прозорец, почти закрит от някакво твърдо и грозно увивно растение. Прозорчето беше в задната част на колибата и сигурно гледаше към спалнята на старицата.
„Не поглеждай там. Онова, което е под леглото, не е твоя работа, и ако тя те хване…“
Въпреки това Сюзан се приближи и надникна.
Рия бе коленичила, държеше платнената торбичка между зъбите си и бъркаше под леглото.
Извади някакво сандъче и махна капака, който вече беше открехнат. Лицето й се озари от нежна розова светлина и Сюзан затаи дъх. За миг видя лицето на младо момиче, но изпълнено с жестокост. Лице на капризно дете, твърдо решено да научи всички лоши неща на този свят поради всички погрешни причини. Може би такова е било лицето на вещицата на млади години. Светлината изглежда идваше от стъклено кълбо.
Старицата се вторачи в него. Очите й бяха широко отворени. Устните й се движеха, сякаш говореше или дори пееше, а торбичката, която Сюзан бе донесла от града, се поклащаше насам-натам. После с огромно усилие на волята вещицата затвори сандъчето и розовото сияние изчезна. Сюзан изпита облекчение. В тази работа имаше нещо, което не й харесваше.
Вещицата сложи длан на сребърната ключалка в средата на капака и от пръстите й за миг проблесна алена светлина. После остави сандъчето под леглото и прокара ръце по пръстения под. Макар че го докосна само с длани, на пода се появиха линии, сякаш бе използвала молив. Сетне потъмняха и се превърнаха в бразди.
„Дървата, Сюзан! Занеси ги, преди да е осъзнала колко си се забавила! Направи го, в името на баща си!“
Девойката запретна полата си чак до кръста — не искаше вещицата да види мръсотия или листа по дрехите й, нито да отговаря на въпроси как се е изцапала — наведе се и изпълзя под прозореца. Белите й памучни гащи проблеснаха на лунната светлина. Изправи се и безшумно забърза към далечния край на къщурката. Там, под старо и плесенясало парче кожа, намери дървата. Взе пет-шест големи цепеници и тръгна към предната част на къщата.
Старицата се бе върнала в стаята и намръщена гледаше огнището, където сега имаше само тлееща жарава. От платнената торбичка нямаше и следа.
— Много се забави, госпожичке — каза, без да откъсва очи от огнището, сякаш Сюзан не я интересуваше… но единият й крак потропваше под мръсната рокля, а веждите бяха свъсени.
Момичето прекоси помещението, надничайки над дървата, за да гледа къде стъпва. Нямаше да се изненада, ако котаракът я дебнеше с надеждата-да я спъне.