— А сега, ела до вратата, госпожичке.
Старицата като че ли искаше да я хване за ръката, сетне промени решението си. Двете тръгнаха към вратата, като внимаваха да не се докоснат. Но щом стигнаха до прага, Рия улови ръката на Сюзан и посочи яркия сребрист диск, висящ над хълма Кьос.
— Целуващата луна — промълви. — Средата на лятото.
— Да.
— Кажи на Торин да не ляга с теб, докато на небето не се издигне Демонската луна.
— Чак по Жетва?
Дотогава имаше три месеца. Сюзан се опита да не покаже радостта си от тази отсрочка. Мислеше, че на следващата вечер Торин ще отнеме девствеността й. Виждаше, че я гледа похотливо.
Рия се бе вторачила в луната и сякаш пресмяташе нещо. Ръката й се плъзна към дългата плитка на момичето и я погали. Сюзан изтърпя милувката, но когато усети, че вече не издържа, старицата махна ръката си и кимна.
— Да, не само по Жътва, но и в истинския Край на годината, в празничната нощ. Така му кажи. Може да те има след огъня. Разбра ли?
— Да.
Сюзан едва сдържаше радостта си.
— Когато огънят в Зеленото сърце започне да гасне и последният човек с червени ръце се превърне в пепел — добави Рия. — Едва тогава. Не по-рано. Трябва да му го кажеш.
— Добре.
Ръката се вдигна и отново загали косите й. Сюзан стоически понесе изпитанието. След такава добра новина би било дребнаво да постъпи другояче.
— През това време ще се отдадеш на размисъл и ще събираш сили да родиш момче, както кметът иска… а не само да яздиш по Ската и да събираш последните цветове на моминството си. Разбра ли?
— Да. — Девойката си позволи учтивост. — Благодаря, сай. Старицата махна с ръка, сякаш чу ласкателство.
— И пак те предупреждавам — не казвай на никого какво стана между нас. Това не е тяхна работа, само наша.
— Няма да кажа нищо. Свършихме ли си работата?
— Ами… може би остана още една дреболия…
Рия се усмихна, после вдигна ръка пред очите на момичето. Събра три пръста и разпери единия. Между тях блесна сребърен медальон, който сякаш се материализира от празното пространство. Очите на Сюзан мигновено се приковаха в него. Сетне вещицата произнесе с гърлен глас една-единствена дума.
Момичето затвори очи.
5
Старицата погледна момичето, което стоеше заспало на лунната светлина. Спусна медальона в ръкава си (пръстите й бяха изкривени, но се движеха сръчно, когато трябваше). Деловото изражение изчезна от лицето й и се замени с гняв. Присви очи. „Ще ме ритнеш в огъня, така ли, уличнице? Щяла да каже на Торин“. Но заплахите и наглостта на момичето не бяха най-лошото, а отвращението, изписано на лицето му, когато се отдръпна при допира й.
Беше твърде добра за старицата, нали? И несъмнено се мислеше за твърде добра и за Торин. Тя, тази шестнайсетгодишна хлапачка с хубави руси коси, в които Торин сигурно мечтаеше да зарови ръце, докато я обладаваше.
Не можеше да стори зло на Сюзан, колкото и да й се искаше и колкото и онази да го заслужаваше. Ако не друго, Торин можеше да й отнеме стъкления глобус, а Рия нямаше да го понесе. Още не. Не можеше да нарани девойката, но можеше да й направи нещо, което щеше да развали удоволствието на Торин, макар и за известно време.
Наведе се към момичето, сграбчи дългата плитка и започна да я премята в ръката си, наслаждавайки се на гладките като коприна коси.
— Сюзан? — прошепна. — Чуваш ли ме, Сюзан, дъщеря на Патрик?
— Да — отговори момичето, без да отваря очи.
— Тогава слушай. — Светлината на Целуващата луна падаше върху лицето на Рия и го превръщаше в сребрист череп. — Чуй ме добре и запомни — там, в дълбоката пещера, където будното ти съзнание никога не пристъпва.
Старицата продължи да гали косите й — копринени и гладки като пъпчицата между краката й.
— Ще запомня — рече Сюзан.
— Да. Има нещо, което трябва да сториш, след като той ти отнеме девствеността. Направи го веднага, без да се замисляш. Чуй ме, Сюзан, дъщеря на Патрик. Слушай внимателно.
Доближи сбръчканите си устни до гладкото ухо на момичето и прошепна нещо.
ТРЕТА ГЛАВА. СРЕЩА НА ПЪТЯ
1