Никога не бе преживявала такава странна нощ и вероятно не биваше да се изненадва, че не чу ездача, приближаващ се към нея…
Докато се връщаше към града, най-много се безпокоеше от новото си разбиране за сделката, която току-що бе сключила. Беше хубаво, че имаше отсрочка — три месеца, преди да преживее края на споразумението, но това не променяше основния факт: когато Дяволската луна станеше пълна, щеше да загуби девствеността си от кмета Торин, мършав, потрепващ конвулсивно човек с пухкави бели коси, увенчаващи като облак плешивото му теме. Съпругата му го гледаше уморено и тъжно — изражение, което бе болезнено да се наблюдава. Харт Торин беше човек, който се смееше гръмогласно, когато компания вдигнеше веселба, включваща блъскане с глави, бой на шега или замерване с изгнили плодове, но изглеждаше озадачен, когато чуеше тъжна или трагична история. Пукаше пръстите си, потупваше хората по гърба и се оригваше на масата. Поглеждаше притеснено съветника си почти при всяка своя дума, сякаш да се увери, че не е обидил Раймър по някакъв начин.
Сюзан често бе наблюдавала тези неща. Години наред баща й отговаряше за конете на Баронството и редовно ходеше в Сийфронт по работа. Много пъти взимаше любимата си дъщеря. Тя познаваше Харт Торин много добре. Както и той нея. Може би прекалено добре. Сега най-важният факт около него беше, че е почти петдесет години по-възрастен от момичето, което вероятно щеше да му роди син.
Сюзан сключи сделката доста безразсъдно…
Не, не беше безразсъдно. Беше несправедливо към нея… но всъщност не бе прекарала много безсънни нощи. Изслуша доводите на леля си Кордилия и помисли: „Е, няма да е зле най-после да притежавам официално нашите фамилни земи на Ската… да имам документи — един в къщата ни и друг — в папките на Раймър, където да пише, че земите са наши. Да, и да имаме още коне. Само три, но все пак ще бъдат повече, отколкото имаме сега. А срещу това? Да легна един-два пъти с него и да родя дете — нещо, което милиони жени са правили преди мен безпроблемно. В края на краищата, той не е мутант или прокажен, а само старец, който обича да пука пръстите си. Тази история няма да продължи вечно и както леля Кордилия каза, ще мога да се омъжа, ако времето и ка решат. Няма да бъда първата жена, която ще легне при съпруга си, след като вече е станала майка. А и това прави ли ме проститутка? Законът казва «не», но истинският съдник, сърцето ми, нашепва, че ако по този начин спечеля земите на баща ми и три коня, ще бъда проститутка.“
Имаше и още нещо. Леля Кордилия безмилостно бе извлякла изгода от невинността й. Непрекъснато опяваше за мъничкото, сладко бебенце, което Сюзан ще роди. Знаеше, че момичето ще хареса идеята да има собствено бебе — малка жива кукла, която да облича, храни и приспива в горещите следобеди. Но Кордилия не спомена (вероятно беше твърде невинна, дори да си го помисли, макар че Сюзан не вярваше в това) онова, което тази вечер вещицата брутално изясни: Торин искаше нещо повече от дете. „Той иска цици и задник, които да не се размекват в ръцете му, и кутийка, която да стиска онова, което й бута.“
При спомена за тези думи лицето й запулсира, докато вървеше в мрака. Беше се съгласила, имайки предвид неясните си представи за чифтосването на добитъка — позволяваха на животните да го правят, докато „семето хванеше“, после отново ги разделяха. Но сега знаеше, че Торин вероятно щеше да я пожелае отново и отново и общоприетият закон, датиращ от двеста поколения, повеляваше, че той може да спи с нея, докато тя, вече доказала добродетелността си, родеше дете, и ако това дете също беше нормално, а не мутант… Сюзан тайно разпита тук-там и научи, че второто доказване обикновено се извършва около четвъртия месец на бременността… тогава, когато започнеше да личи и под дрехата. Рия трябваше да направи преценката, а вещицата не я харесваше.
Сега, когато беше твърде късно — беше приела споразумението, за чието официално оформяне се погрижи съветникът, и девствеността й бе доказана от онази странна кучка — Сюзан съжаляваше за сделката. Най-много мислеше за това как Торин ще смъкне панталона си, излагайки на показ белите си, мършави, щъркелови крака и как ще легнат заедно и ще чуе старческите му кости да пукат. Коленете, гърбът, лактите и вратът.
„И кокалчетата на пръстите. Не забравяй за тях.“
Да. Старчески кокал чета, обрасли с косми. Сюзан се усмихна на тази комична гледка, но в същото време от крайчеца на окото й бликна гореща сълза. Избърса я, без да съзнава — така, както не чу и потракването на приближаващите се конски копита. Мислите й още бяха далеч. Постоянно се връщаха към странното нещо, което бе видяла през прозорчето на спалнята на старицата — меката, но някак неприятна светлина, излизаща от розовото кълбо, и как вещицата го гледаше като хипнотизирана…