Когато Сюзан най-после чу приближаващия се кон, първата й тревожна мисъл бе да се скрие в горичката, покрай която минаваше. Шансът някой порядъчен човек да бъде на пътя по това време й се струваше малък, особено сега, когато в Средния свят нещата се бяха влошили. Но вече беше късно.
Тогава ще легне в канавката…
Но дори преди да погледне натам, ездачът, който се бе промъкнал зад нея, докато бе погълната в дълбоките мрачните си мисли, я поздрави.
— Добър вечер, мадам, и нека дните ви на земята да бъдат дълги.
Тя се обърна, като си помисли: „Ами ако е някой от новите мъже, които се мотаят в къщата на кмета или в «Почивка за пътника»? Не е най-възрастният. Гласът на този човек не трепери като неговия, но някой от другите… Онзи, когото наричат Дипейп…“
— Добър вечер — чу се да казва тя на непознатия. — Нека и вашите дни да са дълги.
Гласът й не трепереше — чу поне това. Но сега разбра, че този мъж не е Дипейп, нито Рейнолдс. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че той носи шапка с плоска периферия, с каквито тя свързваше мъжете от Вътрешните баронства от времето, когато пътуването между изтока и запада беше по-обичайно, отколкото сега. Преди да дойде Джон Фарсън, Добрия, и да започнат кръвопролитията.
Прости си, задето не го чу да се приближава, защото на седлото му нямаше нито тока, нито звънец, и всичко бе завързано така, че да не вдига шум. Багажът му приличаше на този на човек извън закона, на опустошител (беше убедена, че в други времена и на други места Джонас и двамата му приятели са били и двете) или дори на стрелец. Но този човек не носеше оръжия, освен ако не бяха скрити. Само лък на седлото и нещо като колчан със стрели, но това беше всичко. Пък и никога не бе имало толкова млад стрелец.
Той изцъка с език на коня, точно както правеше баща й (и самата тя, разбира се) и животното веднага спря. Преметна крак на седлото, вдигайки го високо и с несъзнателна грациозност, а Сюзан каза:
— Не, не си правете труда, страннико! Продължавайте по пътя си!
Дори да бе доловил тревогата в гласа й, мъжът не й обърна внимание. Слезе от коня и пъргаво скочи пред нея. Около ботушите му с четвъртити носове се вдигна прах. На звездната светлина тя видя, че човекът е съвсем млад, горе-долу на нейните години. Дрехите му бяха като на говедар, макар и нови.
— Уил Диърборн на вашите услуги — представи се той, свали шапката си, протегна крак и се поклони, както правеха във Вътрешните Баронства.
Тази нелепа учтивост сред дивата пустош стресна Сюзан, прогони страховете й и я накара да се засмее. Помисли, че младият мъж ще се обиди, но той също се засмя. Хубава усмивка, искрена и неподправена. Зъбите му бяха равни.
Тя се поклони леко, хващайки крайчеца на полата си.
— Сюзан Делгадо.
Младежът докосна три пъти шията си с дясната ръка.
— Благодаря, Сюзан Делгадо-сай. Добра среща. Не исках да ви уплаша.
— Е, все пак го сторихте.
— Извинете.
По говора му Сюзан установи, че той наистина е от Вътрешните баронства и го погледна с подновен интерес.
— Не, не бива да се извинявате. Бях потънала в мисли. Ходих при… една приятелка… и осъзнах колко време е минало, едва когато видях, че луната е залязла. Ако спряхте от загриженост, благодаря ви, страннико, но всеки от нас трябва да продължи по пътя си. Отивам в покрайнините на градчето Хамбри. Вече съм съвсем близо.
— Хубаво слово и красиви чувства — усмихна се младежът, — но е късно и вие сте сама, затова мисля, че можем да вървим заедно. Яздите ли, сай?
— Да, но…
— Тогава се приближете и се запознайте с моя приятел Ръшър. Той ще ви пренесе през последните три километра. Скопен е и е послушен.
Сюзан погледна Уил Диърборн със смесица от интерес и раздразнение и помисли: „Ако още веднъж ме нарече сай, сякаш съм учителка или старата му леля, ще развържа тази глупава престилка и ще го прасна.“
— Никога не съм имала нищо против темперамента на кон, който е достатъчно послушен, за да носи седло. До смъртта си баща ми отговаряше за конете на кмета… А по тези места кметът е и Пазител на баронството. Цял живот съм яздила.