Минаваха покрай Ситго и Сюзан се зарадва на присъствието на Уил Диърборн, макар мълчанието му да бе малко раздразнително. Нефтеното поле с гората от сонди, които приличаха на скелети, я плашеше. Повечето стоманени кули отдавна бяха спрели да изпомпват нефт и нямаше нито резервни части, нито желание да ги поправят. А онези, които още работеха — деветнадесет от двеста — не можеха да бъдат спрени. Изпомпваха ли изпомпваха, сякаш запасите от нефт под тях бяха неизчерпаеми. Използваше се съвсем малка част от него. По-голямата се стичаше обратно в кладенците под мъртвите помпени станции. Светът се бе променил и това място й напомняше за чудато гробище от механизми, където някои от труповете не бяха съвсем… Нещо студено и гладко я бутна по гърба и Сюзан не успя да сподави лекия си писък. Уил Диърборн се втурна към нея, спускайки ръка към колана си. После спря и се усмихна.
— По този начин Ръшър казва, че се чувства пренебрегнат. Съжалявам, госпожице Делгадо.
Тя отправи очи към коня. Ръшър отвърна на погледа й, сетне наведе глава, сякаш също й се извиняваше, че я бе стреснал.
„Глупости, момиче — помисли Сюзан, чувайки сърдечния, сериозен глас на баща си. — Той иска да знае защо си толкова неприветлива, това е всичко. Аз също. Обикновено не си такава.“
— Господин Диърборн, размислих — каза тя. — Ще се кача на коня.
3
Той се обърна с гръб и се вторачи в Ситго, пъхнал ръце в джобовете си, докато Сюзан първо разстла пончото на седлото, после сложи крак на стремето. Вдигна поли и внимателно се огледа. Беше убедена, че младежът ще я погледне крадешком, но той още беше с гръб към нея. Изглеждаше заинтригуван от ръждясалите нефтени сонди.
„Какво толкова интересно има в тях, глупчо? — леко ядосана помисли тя — вероятно поради късния час и утайката от обърканите си чувства. — Мръсни стари неща, които стоят там повече от шест века. Цял живот дишам вонята им“
— Спокойно, момче — каза, след като стъпи на стремето.
Ръшър размърда уши, сякаш искаше да каже, че ще мирува цяла нощ, ако това е желанието й.
Сюзан се качи на седлото. Едното от дългите й бели бедра проблесна на звездната светлина. Тя почувства вълнението, което винаги изпитваше, когато яздеше… но този път беше по-силно, по-приятно и по-осезаемо. Вероятно защото конят беше красавец и непознат.
„Вероятно защото собственикът на коня е непознат — помисли тя. — И хубав.“
Това, разбира се, бяха глупости. Опасни глупости. И все пак, беше вярно. Той наистина беше хубав.
Покри краката си с пончото и в същия миг Диърборн започна да си подсвирква. Със смесица от изненада и суеверен страх тя осъзна, че песента е „Безгрижна любов“. Същата, която самата тя си тананикаше на път за колибата на Рия.
„Това е ка, момиче“ — прошепна гласът на баща й.
„Няма такова нещо — отговори тя. — Отказвам да съзирам ка във всеки прозорец и сянка, като възрастните жени, които в летните вечери се събират в «Зелено сърце». Тази песен е стара. Всеки я знае.“
„Дано да си права — върна се гласът на Пат Делгадо. — Защото ако е така, ще връхлети като вихър и плановете ти ще рухнат като хамбара на дядо ми, когато го порази циклонът.“
Не беше ка. Сюзан нямаше да се остави да бъде изкушена от мрака, сенките и зловещите очертания на нефтените сонди, за да повярва, че е ка. Това беше само случайна среща с хубав млад мъж на безлюден път.
— Настаних се — каза със сух глас, който сякаш не беше нейният. — Можете да се обърнете, ако желаете, господин Диърборн.
Той се подчини и я погледна. За миг не каза нищо, но по очите му разбра, че той също я харесва. Това я обезпокои — вероятно заради песента, която си подсвиркваше, — но същевременно я зарадва.
— Изглеждате добре на коня. Умеете да седите на седлото — отбеляза младежът.
— И скоро ще имам собствени коне — отговори Сюзан и си помисли: „Ей сега ще започнат въпросите.“
Но той само кимна, сякаш вече знаеше всичко, и отново тръгна към града. Малко разочарована, без да знае точно защо, Сюзан изцъка с език на Ръшър и го сръга с колене. Конят настигна господаря си, който приятелски го погали по муцуната, сетне попита, посочвайки сондите:
— Как наричат онова място?