— Нефтеното поле ли? Ситго.
— И някои от сондите още изпомпват нефт, така ли?
— Да, няма начин да ги спрат. Поне още никой не знае как.
— О — каза той и това беше всичко.
Но когато се приближиха до обраслата в бурени пътека, водеща към Ситго, Диърборн отиде да разгледа старата неизползваема къщичка на пазача. Когато Сюзан беше дете, там имаше табела с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ПРОПУСКИ“, която бе отнесена от буря. Уил Диърборн се върна при коня си.
Продължиха към града. Младежът с шапката с плоска периферия, който вървеше пеша, и девойката, яхнала кон и покрила колене с пончо. Звездната светлина се лееше над тях и когато веднъж вдигна глава, Сюзан видя, че на небето проблесна метеор и остави мимолетна яркооранжева диря. Хрумна й да си пожелае нещо, после, изпитвайки лека паника, установи, че няма представа какво.
4
Сюзан мълча, докато се приближиха на километър и половина от града, и тогава зададе въпроса, който се въртеше в главата й. Бе решила да го направи едва след като младежът я попита, и малко се ядоса, че тя трябва да наруши тишината, но любопитството й надделя.
— Откъде сте, господин Диърборн, и какво ви води в нашата малка част от Средния свят… ако не възразявате, че ви питам?
— Съвсем не — отговори той, като я погледна и се усмихна. — С радост бих желал да разговаряме и само се опитвах да измисля как да започна. Не ме бива да разговарям.
„А в кое те бива, Уил Диърборн?“ — зачуди се Сюзан, защото докато се наместваше на седлото, бе сложила ръка на навитото одеяло… и бе докоснала нещо, скрито вътре. Приличаше на револвер. Не трябваше да е така, но тя си спомни как младежът инстинктивно посегна към колана си, когато тя извика от изненада.
— Идвам от Вътрешния свят. Предполагам, че вече сте се досетили. Ние там говорим по особен начин.
— Да. И в кое Баронство сте роден?
— Нови Ханаан.
Сюзан изпита истинско вълнение. Нови Ханаан! Центърът на Сдружението! Това, разбира се, не означаваше всичко, което някога бе имал, но все пак…
— И може би сте от Гилеад? — попита тя. Момичешката интонация на гласа й никак не й хареса.
— Не — засмя се той. — Не съм от великия Гилеад, а само от Хемфил, селце на четирийсет и няколко колела оттам. Мисля, че е по-малко от Хамбри.
„Колела — помисли Сюзан, чудейки се на архаизма. — Той каза «колела».“
— Ще обясните ли какво ви води в Хамбри?
— Защо не? Дойдох с двама от приятелите си, господин Ричард Стокуърт от Пенилтън, Нови Ханаан, и господин Артър Хийт, весел млад мъж от Гилеад. Тук сме по заповед на Сдружението. Идваме като преброители.
— На какво?
— На всичко, което може да помогне на Сдружението през идните години. — В гласа му се прокрадна печал. — Онази история с Добрия стана сериозна.
— Така ли? Тук чуваме малко новини от толкова далеч.
Той кимна.
— Отдалечеността на Баронството от центъра е главната причина да сме тук. Меджис винаги е бил предан на Сдружението и ако от тази част на Външните баронства е необходимо да се изтеглят запаси, те ще бъдат изпратени там. Въпросът, на който трябва да се отговори, е на колко може да разчита Сдружението.
— Колко от какво?
— Да — съгласи се той, сякаш тя не бе задала въпрос. — И колко от какво.
— Говорите така, сякаш Добрия е реална заплаха. Той е само един бандит, който омайва крадците и убийците си с приказки за „демокрация“ и „равенство“.
Диърборн сви рамене и Сюзан помисли, че това ще бъде единственият му коментар по темата, но после, макар и с нежелание, той каза:
— Вероятно някога е било така. Времената се промениха. В един момент бандитът стана генерал, а сега генералът ще стане управник в името на народа. — Младежът млъкна, сетне добави. — Северните и Западните баронства са обхванати от пламъци, госпожице.
— Но те са на хиляди километри оттук!
Този разговор беше обезпокоителен и в същото време вълнуващ. Ала най-вече беше странен на фона на еднообразния, скучен свят на Хамбри.
— Да. Но вятърът духа в тази посока. — Той се обърна към Сюзан и се усмихна. Усмивката отново смекчи суровите му черти и младежът заприлича на дете. — Но тази нощ едва ли ще срещнем Джон Фарсън.
Сюзан също му се усмихна.
— Ако го срещнем, ще ме защитите ли от него, господин Диърборн?