— Несъмнено — все още усмихвайки се отговори той, — но ще го направя още по-ентусиазирано, ако ми позволите да ви наричам с името, което ви е дал баща ви.
— В интерес на личната ми безопасност можете да го направите. И предполагам, че аз трябва да ви наричам Уил, в името на същите тези интереси.
— Мъдри думи и хубаво изречени. Аз…
Изведнъж, както вървеше, обърнал лице към нея, новият приятел на Сюзан се спъна в един камък на пътя и едва не падна. Ръшър изцвили и се вдигна на задните си крака. Сюзан весело се засмя. Пончото се отмести, откривайки голия й крак, и тя мигновено го покри. Да, този младеж й харесваше. И какво лошо имаше в това? В края на краищата беше само едно момче.
— Обикновено не съм толкова тромав — каза той. — Надявам се, че не те уплаших.
„Съвсем не, Уил. Момчетата около мен непрекъснато се спъват, откакто ми пораснаха гърди.“
— Съвсем не — отговори тя и се върна на предишната тема, която явно го интересуваше повече. — Значи с твоите приятели сте дошли по заповед на Сдружението, за да преброите нашите стоки, така ли?
— Да. Обърнах специално внимание на нефтеното поле, защото един от нас ще трябва да се върне и да преброи работещите сонди…
— Ще ти спестя труда, Уил. Деветнайсет са.
Той кимна.
— Задължен съм ти. Но също така трябва да проверим — доколкото можем — колко нефт изпомпват онези деветнайсет сонди.
— Толкова ли много машини работят още в Нови Ханаан, че такава вест има значение? А знаете ли алхимията, необходима да променяте нефта в продукт, който използват машините ви?
— В случая се казва рафинерия, а не алхимия. Не, нямаме толкова много машини, макар че в Голямата зала в Гилеад осветлението все още работи.
— Не думай! — възхити се Сюзан.
Беше виждала картини на електрически лампи. Последните крушки в Хамбри бяха изгорели преди две поколения.
— Каза, че до смъртта си баща ти се е грижил за конете на кмета — рече Уил. — Името му беше Патрик Делгадо, нали?
Сюзан го погледна силно изненадана.
— Откъде знаеш?
— Името му се споменаваше в професионалните ни уроци. Учехме се да броим добитък, овце, прасета, волове… и коне. Конете са най-важни. И по този повод трябваше да се срещнем с Патрик Делгадо. Съжалявам да чуя, че е стигнал до поляната в края на пътя си, Сюзан. Ще приемеш ли съболезнованията ми?
— Да. Благодаря.
— Злополука ли беше?
— Да — отговори тя, надявайки се, че тонът й е изразил онова, което искаше да каже: „Остави този въпрос, не питай повече.“
— Ще бъда откровен с теб — каза Уил и за пръв път й се стори, че долови фалшива нотка в гласа му.
Вероятно беше само плод на въображението й. Нямаше жизнен опит (леля Кордилия й го напомняше всеки ден), но знаеше, че хората, които започваха с „Ще бъда откровен с теб“, обикновено продължаваха, говорейки със сериозно изражение, че дъждът вали нагоре, парите растат по дърветата и щъркелите носят бебетата.
— Да, Уил Диърборн — сухо каза тя. — Казват, че откровеността е най-добрата политика.
Той я погледна недоверчиво и после отново засия в усмивка — опасна, подобна на плаващи пясъци — лесно попадаш в тях, но трудно се измъкваш.
— Напоследък в Сдружението има разногласия. Отчасти това е причината Фарсън да се е издигнал толкова много и амбициите му да нараснат. Той измина дълъг път — от опустошител, който започна като разбойник, ограбващ дилижанси в Гарлан и Дисой. И ще отиде още по-надалеч, ако Сдружението не се съживи. Може да стигне и до Меджис.
Сюзан не можеше да си представи за какво е притрябвало на Добрия едно заспало градче близо до Чисто море, но си замълча.
— Всъщност не ни изпраща точно Сдружението — продължи Уил. — Не изминахме този дълъг път да броим крави, нефтени сонди и хектари обработваеми земи.
Спря за миг, вторачи се в пътя и разсеяно погали муцуната на Ръшър. Сюзан си помисли, че вероятно е смутен или дори се срамува.
— Изпратиха ни нашите бащи.
И тогава тя разбра. Те бяха лоши момчета, изпратени уж да работят, което не беше точно изгнание. Вероятно истинската им задача в Хамбри беше да заличат петното върху репутацията си. „Е — помисли си, — това обяснява усмивката, подобна на плаващи пясъци, нали? Пази се от този човек, Сюзан. Той е от онези, които горят мостове и преобръщат пощенски коли, сетне продължават весело по пътя си, без да поглеждат назад. Не го правят от злоба, а от чисто момчешко безразсъдство.“