Антъни си тръгна и Торн се обърна, долавяйки някакъв полъх. „Тук не би трябвало да има никого, освен мен“, помисли си той, вгледан в посоката, от която подухваше.
Там имаше само стена.
Торн доближи на пръсти. Вдигна ръка и я задържа на няколко сантиметра от мазилката. Почувства лек повей измежду камъните.
— Тук ли си погребан? — прошепна.
4
Торн освети помещението с фенерчето. Не беше суеверен, но си спомни как един от неговите партньори, Аарон, дори отказваше да работи на Вси светии.
Никога не беше протестирал срещу тази чудатост на своя партньор, защото когато си имаха работа с бандити, Аарон бе най-добрият помощник в ръкопашни битки или при престрелка.
Той се страхуваше единствено от духове.
Съзнанието на Торн се върна в настоящето. Тук имаше нещо. Старият му инстинкт, изострен след годините като детектив, го потвърждаваше. Ако усещането не беше толкова силно, той нямаше да му обърне внимание. Обаче това бе нещо повече от усещане — почти можеше да го вкуси.
Приближи фенерчето до мазилката. Тя беше прашна, суха и се лющеше. Торн плъзна ръка по камъните. Може би си въобразяваше, но като че ли усети малки вдлъбнатини. Плъзна отново ръка, този път по-бавно.
Някога вдлъбнатините са били по-дълбоки и ясно очертани, като дупки от куршуми. Но с течение на годините са били загладени от дъжда и сега не личаха кой знае колко.
Но Торн беше сигурен.
Тук се беше ударил куршум. Може би преди век или дори повече. Той плъзна фенерчето много бавно и внезапно осъзна, че ръката, с която държеше беретата, се бе изпотила. Сърцето му биеше по-силно, зрението му ставаше тунелно. Не усещаше температурата, както би трябвало, и това го разтревожи. Той удари стената с ръка и не се изненада, когато тя отговори с кухо ехо.
Да, там имаше някакво помещение. Стената го скриваше и Торн имаше силно усещане, че зад нея няма да намери нищо приятно.
Чуваше как Ребека мести кашони в кухнята. Знаеше, че трябва да се върне горе, за да не събуди любопитството й и тя да слезе при него. Поклати недоволно глава.
Не, сега не беше време да търси какво има зад тази стена. Щеше да изчака децата и Ребека да заспят, изтощени от дългия ден. Тогава щеше да се върне и да разбере каква тайна е заровена зад тези камъни.
Щеше да разбере.
Почти се бе мръкнало, когато, изтощена от дългия ден, Ребека се строполи върху леглото в една от спалните на горния етаж.
Тази вечер не сготви нищо. Поръчаха пица и Торн помогна в разопаковането на чинии и тенджери, кани, тигани и кухненски джунджурии, докато тя и децата ядяха пица със сирене и пеперони. Тридесет минути по-късно те спяха дълбоко на горния етаж, а Торн вечеря с коричките. Това му беше достатъчно.
След бързата закуска той се качи горе, за да се увери, че всички са заспали. Съдейки по отворените им усти и равното дишане, щяха да спят до утре. Време беше.
През цялата вечер бе държал беретата на кръста под колана. Не само заради навика — той бе задължен да го носи на служба и в свободното си време дълги години. Не, беше го пъхнал там, защото имаше лошо предчувствие. Отдавна се бе научил да не пренебрегва това усещане, независимо колко необяснимо е то.
Той взе специалното полицейско фенерче „Маг лайт“ — десет пъти по-мощно от цивилния модел, който хората си купуваха в железарските магазини.
Тихо отвори вратата към мазето. Втренчи се в бездънния мрак и се учуди, че дори мощният лъч на маглайта не стигаше до долу. По някаква причина светлината не отиваше по-нататък от средата на стълбището от дъбови дъски.
Тъй като знаеше, че цялото му семейство е дълбоко заспало, Торн стъпи на най-горното стъпало и тихичко затвори вратата зад гърба си. Те щяха да спят през следващите десет часа. Най-малко.
Всъщност той беше уморен колкото тях, дори повече, и отчаяно се нуждаеше от сън. Но знаеше, че никога не би могъл да заспи, докато усеща опасност. Това беше черта, която Ребека едновременно харесваше и мразеше у него в зависимост от случая.
Пистолетът му беше „Берета 92ФИ“, полуавтоматично деветмилиметрово оръжие с пълнител за петнадесет патрона. По навик той все още го зареждаше със 148-гранови7 патрони с посребрени кухи глави, които попадаха в целта със свръхзвукова скорост, около 380 метра в секунда, на разстояние двадесет и три метра. Бяха достатъчно мощни, за да спрат нормално човешко същество с един изстрел.