Торн примигна, не вярваше на очите си, после погледна отново. Да… не му се беше привидяло. Стотици магьосници… Всички стояха, без да се крият и държаха оръжия. Чакаха някакъв сигнал.
Торн видя, че Артемис клати глава и тихо ругае.
Бърз преглед на тактическото им положение даде на Торн две теми за размисъл. Първо, нямаха достатъчно куршуми, за да стрелят по всеки образ. Второ, затварянето на вратите нямаше да помогне, защото ако онези можеха да проектират образи в полето, можеха да го направят и вътре.
Като една фигурите закрачиха към къщата.
Кейхил изригна откровена псувня.
— И сега какво? — провикна се Артемис.
Торн стигна до единственото възможно заключение. Ако Ианий желаеше да телепортира, или както щеш го наречи, хората си в къщата, вече щеше да го е направил. Но не го направи, явно искаше Торн и хората му да изразходват мунициите си в стрелба по видения. Това беше опит да ги обезоръжи. Торн беше убеден, че още няма нужда да стрелят.
— Отстъпете! — викна той на хората. — Всички вътре в къщата, барикадирайте вратите!
Отстъплението завърши за секунди и напречната греда затвори задната врата. Събраха се във всекидневната. Торн и Артемис се заеха с прозорците, а Кейхил забърза към предното фоайе с пушка, опряна в хълбока. Торн се чудеше какво ли ще последва сега. Нещо му подсказваше, че магьосникът ще измисли нещо друго.
— Не стреляйте, докато не си опрете носовете в тях — промърмори Торн. — Кажи го на хората си!
Артемис повтори командата в микрофона си. Нямаше въпроси, нареждането щеше да бъде изпълнено. Торн чу стъпки в спалнята на втория етаж и зърна края на едно черно палто. Асасините заемаха позиция в коридора. Но бяха само двама. Третият щеше да стои при децата.
В този момент на Торн му хрумна нещо толкова логично, че той се наруга за това, че не се беше сетил по-рано.
— Тези неща са изображения — извика той.
— Знаем това! — викна Кейхил в отговор.
— Не! Имам предвид, че са изображения и не са материални!
— Е, и?
В отговор Торн се извърна, грабна метална кутия от шкафа и разпръсна брашното от нея във въздуха. То започна да пада като бял облак върху пода и мебелите. Кейхил отскочи назад, за да не бъде поръсен. След миг брашното се спусна като снежна покривка на пода, покри прага и всичко между стените.
— Фантомът не може да оставя следи! — изръмжа Торн. — Могат да проектират образ, но не и материя! Стреляй само ако нещо размърда брашното!
Кейхил и Артемис взеха още пакети с брашно, разкъсаха ги и очертаха в средата на помещението кръг, заобиколен от още брашно и мръсотия. Нищо не можеше да се приближи, без да остави следа.
— Даа — измърмори Кейхил с омраза, — ще ми се да ви видя как ще минете през това! — кимна той. — Браво, Торн. Добро хрумване!
Торн бе прекалено зает да наблюдава пода, за да отговори. Зърна сянка при задната врата, но не стреля, защото изображенията, звуците и фантомите не можеха да им навредят. Не го беше грижа, дори отвън да имаше хиляда фантома. Единственото, което искаше, беше чиста стрелкова линия към някой истински магьосник. Щеше да дочака и този миг.
Това, което удари задната врата беше мощно като изпуснат по баира камион. Напречната греда се строши. Торн не обърна внимание на шума от удара, но се стресна, когато видя как гредата се напуква и се стоварва на земята строшена. Забеляза Артемис да вдига автомата и разбра, че ще стреля.
Отблясъците от изстрелите на МП 5 бяха по-ярки, отколкото си ги спомняше Торн, но той не си позволи да се разсейва. Артемис изстреля пълнителя и вкара друг на неговото място. Торн знаеше, че Кейхил не бе стрелял по задната врата и осъзна, че държи на прицел другия вход.
Оглушал от автоматичната стрелба, чу се да вика с далечен глас към мазето:
— Професоре, качи се при нас!
Те зачакаха в кънтящата тишина. Отдолу не отговори никой. Никой не се появи в рамката на вратата. Професорът или не беше чул, или бе решил да не се подчини. А може би бе неспособен да го направи.
Последната вероятност наелектризира Торн. Знаеше какво да направи, но нямаше начин. Който и да се заемеше сам с това, щеше да стане лесна плячка. Той нямаше намерение да се предава на обстоятелствата. За миг се замисли дали да не остави професора на съдбата му, но се отказа. Никога не бе изоставял хора на бойното поле.
Нямаше време да обсъждат какво да предприемат. Торн вдигна цевта на пушката, за да не сочи към Артемис, обърна се и пое към мазето. В движение подвикна през рамо: