Откровено казано, още не беше разбрал това общество напълно. Това щеше да отнеме време, духът общуваше с него чрез усещания. Те възбуждаха любопитството му, той влизаше в дома и в живота на даден човек и го проучваше, докато не разбереше причината за своя интерес.
Щеше да трупа познания пласт след пласт и да разбере всичко необходимо, за да разгроми тези хора отвътре. Да държи кранчето с най-нужните им неща: храна, дрехи и подслон, беше прост и резултатен начин да контролира живота им. Контролът на съзнанията им беше много по-голямо предизвикателство. За да го постигне, бе принуден да атакува техния най-голям страх: ужаса, че са сами във вселената.
Той беше техният лек за тази болка, той им бе предоставил общуването чрез религията, политиката и социалните сдружения. За учудване те процъфтяваха на гърба на илюзията за братство и надеждата за вечен живот, въпреки съмненията на хората, че става дума за страх, а не за вяра.
Обаче страхът им беше толкова голям, че отричаха неговата реалност. И ако не можеха да повярват в крокодил, куче, ястреб или в самия Нил, той щеше да им измисли нещо ново, както направи с Ра, бога-слънце, който дарява с живот цялата земя.
Не живеят ли заради слънцето горите, тръстиките и самата пустиня? И не беше ли златото металът, който съвършено боготвореше Ра, отразявайки неговото величие? Не беше ли фараонът наместник на Ра в страната? Не раздаваше ли той присъдите на Ра, така че да няма смърт, а само пътуване до подземния свят?
Пътуване… и няма да има смърт…
Но той знаеше истината. Знаеше много добре какво беше сторил ядосаният юдейски Бог във Вавилон. Отприщи разрушение, каквото никога не бе смятал за възможно. А когато Богът на Израил отреждаше смърт, тя беше окончателна, освен ако не бъдеш спасен от друга сила… какъвто беше неговият случай.
Онази нощ те се гледаха един друг с огнени лица, изумени от ужаса на окончателното им предаване на смъртта. Беше наблюдавал Божиите синове26, родени след потопа, да залитат с ръце притиснати в ушите, бягащи от гръмовната нощ. Пламъкът, който се лееше от белите дупки в черните облаци, напълно разруши града и изгори царя.
Да, когато пожелаеше, Богът на Израил сееше смърт, която надминаваше въображението, и нищо не можеше да Му устои.
Въпреки всичко дори и най-слабата надежда, че може да запазят живота си вечен чрез вярванията, които той им подхвърляше като кокали на кучета, беше достатъчна, за да успокои страховете им. И той можеше да ги контролира. Разбира се, до появата на Мойсей и пророците след него, когато светът се промени.
Беше защитен от великия дух, който го ръководеше и му даваше сили за магията. Можеше да създава живот от мъртва материя, можеше да превръща водата в кръв и да командва зверовете. Можеше да влияе на хората, да ги измъчва или задоволява. Можеше да превъзмогне дори физическата смърт.
Вярно, имаше ограничения… но същото важеше и за пророците на Израил. Накрая щеше да разбере дали неговият бог може да го спаси от смъртта, както му бе обещал.
Сега се съсредоточи върху онова, което му предстоеше. Иамврий очакваше указания.
Торн и свещениците бяха в къщата, но той нямаше да отиде там. Сега те бяха ранени и примитивните им оръжия нямаше да ги спасят. Беше научил достатъчно за тази епоха, за да знае, че трябва да презареждат странните си метални оръжия. Нямаха толкова „муниции“, че да им стигнат за вечни времена. Това беше тяхната слабост: вярваха в своите оръжия, но какво щяха да правят, когато ги изпразнят?
Но имаше и един проблем. Човекът на име Торн, беше неподатлив на неговото влияние. Останалите също не бяха лесни. Затова се беше опитал да ги накара да млъкнат колкото може по-бързо.
Ако обикновените хора разберяха, че неговият бог им влияе, те просто щяха да се молят или да не следват волята си. Тогава щеше да е принуден да прибегне към насилие, което щеше да го разкрие.
Да е невидим беше неговото най-вярно оръжие. Винаги се опитваше да избегне насилието, защото след всяко използване на сила следваше друго, още по-голямо, и най-накрая хората за убиване просто свършваха. С една дума, насилието беше вредно. Убеждаването бе много по-умно и лесно. Затова той подмамваше хората да задоволяват яростта, похотта, алчността си и всяко друго желание, което заставаше между тях и техния Бог.
Нетърпението на Иамврий го подсети и за нещо друго. Той трябваше да премахне Торн, независимо дали искаше да използва сила.