Той отиде до стената и постави фенерчето така, че да осветява белязаната от куршуми стена. Зае позиция и вдигна кирката.
Доста го биваше с брадва, кирка и лопата. Беше израснал в провинцията. Можеше да нанася тежки удари и дори да увеличава щетите при ваденето на инструмента. Не беше изгубил тази способност през годините.
Замахна и кирката потъна дълбоко в древните камъни. Щом я напъна, откърти учудващо голяма част. Нанесе втори удар. Стената беше дебела и стара, но камъните — странно трошливи. След тридесет минути я разкопа в средата и значителна част от нея рухна навътре. Остана един участък, висок около трийсетина сантиметра, но Торн не му обърна внимание.
Той вдигна беретата срещу непрогледния мрак, насочи фенерчето в него и замря. Стоя така половин час, докато не почувства, че е безопасно да се раздвижи. Истината обаче беше, че не бързаше да влезе. Усещаше, че каквото и да се крие там, то не е нещо, което би желал да открие. Може би това, което се бе случило в миналото, трябваше да си остане там. Но вече бе прекалено късно. Всички тайни излизат наяве, сега беше дошъл ред на тази.
Торн прекрачи внимателно основите на стената и плъзна беретата от ляво на дясно, както го бяха учили. Нямаше належаща причина да го прави, това бе просто заучено действие, рефлекс, който не можеше да сдържи, дори и да искаше. Мъртвото нещо вероятно лежеше вътре от хиляди години, но Торн не отслаби защитата си. Постоянната бдителност бе дълбоко заложена в него. Той не можеше дори да си представи, че, обикновените хора живеят, без да се интересуват от облеклото на другите, от това кой влиза в банката, кои коли на паркинга са с включен двигател и даже от внезапната промяна на вятъра.
Когато той влезе в банката, за да депозира заплатите след ранното си пенсиониране, можеше да изрецитира на Ребека марката, годината и регистрационния номер на всяка кола до входа. Преди да мине през втората врата, вече знаеше дали касиерите се движат свободно, дали охраната носи пистолет и какъв модел е той. А преди това бе забелязал и куп други неща — затворени ли са щорите, кой говори по телефона, кой си води бележки, кой разговаря и кой мълчи.
Банката и супермаркетът бяха двете места, където Торн не отваряше вратата пред Ребека. Тя винаги влизаше втора, точно зад него, след като той огледа. В основата на тази чудатост бе желанието му да я защитава. Тя смяташе това за мило, поне така твърдеше. Иначе, дори и след четиринадесет години брак, той винаги й отваряше вратата. На къщата, на колата, на черквата.
Торн бързо плъзна фенерчето, за да види дали в това, което приличаше на гроб има нещо. Мястото изглеждаше празно. После той забеляза сива, неподвижна, покрита с парцали купчинка. Приближи се.
Аха…
Ето къде си бил…
Да, това беше мъртъв мъж.
Един наистина мъртъв мъж.
Торн застана над него и се втренчи към останките на пода. Трябва да беше на сто или може би дори хиляда години. Той бе виждал безброй трупове, но никога не беше попадал на нещо подобно. Този тук беше направо древен.
Устата му висеше отворена в безмълвен писък, а гръдният кош разкриваше отлична гледка към гръбнака. Раменната, лъчевата и лакътната кост бяха открити. Торн различи по тях леки драскотини като рани от куршум или плъхове. Трудно бе да се каже, това тук беше толкова старо. Но детективът у Торн не пропусна да отбележи, че черепът бе удивително непокътнат, сякаш гризачите нарочно са го отбягвали.
Торн огледа по-отблизо и определи, че някои от повредите са причинени от куршуми. Половин дузина ребра бяха очевидно пречупени, други — откъснати от гръбначния стълб. Подлакътниците, двете раменни кости и китките бяха издраскани.
Торн коленичи до тялото. Несъзнателно бръкна в джоба си за гумени ръкавици, преди да се сети, че вече не носи такива със себе си. Затова с гола ръка отмести парче плат от скелета и го вдигна към светлината.
Памук. Все още можеше да различи отделните нишки. Забеляза и цвят. Изглежда беше смесица от синьо, пурпурно и алено, като плочките от лапис лазули в голямото мазе.
Не знаеше какво да мисли за това, че робата на мъртвеца прилича на церемониалните одеяния в мазето. Почувства, че това му напомня нещо, което вече е виждал, но не можеше да си спомни какво, е то и къде го беше видял. Усети, че е важно и затова го отмести в подсъзнанието си. По-късно щеше да се сети. В момента по-голямата му грижа бе да установи откога е мъртъв този човек.
Той внимателно прекара ръка по подлакътницата, за да провери дали е вкаменена. Не беше. Обаче косата, последното нещо, което изчезва, я нямаше. Това означаваше най-малко шестдесет години, дори при тези условия под земята.