„Прекалено“ беше слаба дума.
Много хора са били страшно уплашени от този човек. През съзнанието на Торн преминаха смешни изображения на върколаци и вампири, но той ги отблъсна. Не беше идиот, според него хората, които вярваха в подобни неща не бяха непременно глупаци, но… със сигурност не живееха в действителността.
Торн опита да се постави на мястото на убийците. И първата мисъл, която му хрумна, беше за времето. Кое е било смятано за реално преди неколкостотин години.
По онова време суеверието е било силно разпространено, хората са вярвали в духове и проклятия. Днес науката и цивилизацията до голяма степен са обяснили това, което преди е било смятано за свръхестествено. Но по онова време са горили хора на кладата за това, че притежават черна котка. За смъртта на този човек можеше да има много причини.
Едно беше сигурно, той е бил убит жестоко от много уплашени хора.
Торн обмисляше каква да бъде следващата му стъпка, когато нещо привлече вниманието му. Беше проблясване на… светлина… в черните очни орбити на скелета. Колкото и невероятно да беше, Торн бе сигурен в това. На мястото на черната празнота бе проблеснал… интелект?
Не, каза си той, не може да бъде. Било е отражение от светлината на фенерчето. Стават такива работи. Но взе твърдо решение. Това нещо нямаше да остане в къщата през нощта.
Телефонната линия още не бе включена и той използва мобилния телефон, за да се обади на диспечера на областния шериф.
— Това спешен случай ли е? — попита женски глас.
— Не… не точно.
— Име и адрес?
Торн й каза каквото трябваше, за да регистрира обаждането му.
— За какво става дума?
Той обмисли за миг как да й каже, без да предизвика прекомерна реакция.
— Открих един много, много стар скелет в мазето на новата си къща.
Продиктува адреса си и леко се изненада, когато разбра, че тя го знае. Известно му беше, че къщата има мрачна история, но никак не му хареса, че е част от местните легенди.
— Да, сър — отговори жената, — веднага ще изпратим някого.
Торн примигна. Тя беше един забележително спокоен диспечер. Тук май редовно намираха заровени скелети.
— Ще чакам отвън.
Линията беше свободна.
Диспечерите не ги бива много в сбогуванията.
Студено…
… Студено?
Нямаше очи, но му беше… студено.
Въздух… нещо… го докосваше.
Опита се да погледне, но бе толкова слаб. Какво е това? Студено… и мокро. Несъзнателно сви ръка, чувствайки нещо различно. Животът, останал у него, пламна в надежда и той стисна по-здраво пръсти. Те бяха топли в студа. Можеше да ги почувства.
Той се съсредоточи. Идваше… какво беше това?
Нещо се беше случило, нещо наруши тъмнината.
Дълго търси това, от което имаше нужда. Съсредоточи се, призовавайки силата, която не го беше предала през хилядолетията. Не се случи нищо. Той продължи. Искаше да я върне такава, каквато винаги е била. И докато се съсредоточаваше, почувства мрака, въздуха, влажната пръст под себе си и агонията на своята форма.
Беше свободен!
Разбра го в мига, щом му мина тази мисъл. Опита се да стане, но още не беше способен. Пробва да отвори уста, да раздвижи ръката си, да смени тази ужасна поза, но силата идваше толкова бавно в крайниците на този скелет.
В Египет той преобразуваше мъртвите неща в живи. Превръщаше водата в кръв. По време на глад призоваваше от гората животните и хората го обожаваха повече от фараона.
Спираловидна, ярка, коварна тъмнина…
Можеше да вижда!
Би изревал в метежната си радост, но го спря едва доловимо усещане, че не е сам. Не му се вярваше. Беше сам толкова дълги векове, толкова… Векове ли бяха?
Започна да си припомня… Да, били са векове. Веднъж. И после още векове… да, със сигурност поне три века, откакто беше погребан. Но сега отново беше буден…
Чу звуци на горния етаж и…
На горния етаж?
Къде се намираше?
Той изстена, погледна надолу и видя омразните белезници, които го бяха държали за стената. Китката му беше свободна и белезниците лежаха на рохкавата пръст. Смръщен, той протегна освободената си лява ръка и измъкна белезниците и от дясната.