Ианий се смя, щом конниците се подредиха със своите копия, лъкове и знамена и смело погнаха невъоръжените евреи в пустинята, защото знаеше какво ще последва. Да, в пустинята те можеха да хванат робите, да ги подгонят през морето… и фараоновата армия щеше да бъде унищожена.
Дори не се опита да каже на глупавия владетел за гибелта на армията. Нямаше причина да го предупреждава. Ако неговата изтормозена нация се нуждаеше от защита, магията можеше да й я даде. Иначе тя щеше да загине от ръцете на робите.
Той самият би могъл да изгради нова нация от пепелта на тази, през вековете беше научил, че всички царе и народи са заменими. Важно бе само собственото му оцеляване.
И времето му тук почти беше изтекло.
Всички видяха, че магията му не можа да победи Израил, и презрението срещу неговия бог щеше да се увеличава. Богът на Израил бе изчезнал в пустинята със своя обичан пророк. Така даде на Ианий възможност да създаде друг фараон и още веднъж да управлява скрит зад трона, както бе правил хиляди години. Но никога вече нямаше да бъде същото. Хората нямаше да забравят, че е бил победен. Затова още същия ден той започна да планира своето ново бъдеще, както направи и в дните след Вавилон.
Беше роден след потопа, когато Исполините9 се бяха върнали на земята, за да попълнят списъка с неостаряващи царе. Но тяхното време беше отминало и никой не помнеше Еменлуана, управлявал 43 000 години. Нито как той беше научил тайните на магията. Единствено Ианий знаеше как да отвори вратата към силата, без да боготвори юдейския Бог.
Внезапно различи в тъмното някаква рамка, вдигна глава, чу сухо стържене на кокали и… Примигна.
Можеше да вижда!
Да… да… спомни си.
Бяха го вкарали тук. Той отново видя белите светкавици, които го бяха ослепили и разкъсали. Беше паднал безнадеждно до стената. Бе издърпал сабята от гърдите си, посребреното острие димеше от кръвта му, и я бе захвърлил настрана. После бе опитал да махне веригите, но не бе успял. Тогава последният камък бе поставен на мястото му.
Сам в мрака, той бе вдигнал лице към куполовидния таван и бе призовал извора на своята сила да поддържа умиращата му плът отвъд малобройните човешки години, за да може да възкръсне и да си отмъсти.
И сега… беше свободен.
Отгоре се чуха звуци.
Той се запрепъва по камъните, премина в полумрака на друго помещение и стигна до стълбището. Нищо не му беше познато. Но в подсъзнанието си виждаше своя път към свободата.
Наляво…
Закрачи към сенките, опипа стената и бързо разбра, че всичко е променено. А после с все още слабите си сетива усети, че край него подухва вятър, протегна се и напипа някакъв дървен рафт.
Не можа да сдържи вика си, когато блъсна скритата врата. Тя поддаде и той се озова в тунел. Не виждаше светлина, но и не се нуждаеше от нея.
Мразеше светлината.
След миг вече го нямаше.
Десет минути по-късно патрулката спря на автомобилната алея и Торн по навик оцени действията на полицая.
Онзи навлезе в алеята със запалени фарове, паркира точно пред къщата и не си остави никакво прикритие в случай на престрелка. Изобщо не му хрумна да паркира до дървото при предната врата, а то представляваше съвършено укритие.
Тези момчета не бяха много добри. Щеше да им е от полза да усвоят някои умения за оцеляване на улицата. Ако Торн можеше да изпрати този младок за четири седмици в академията на полицейското управление на Лос Анджелис, от него можеше и да излезе приличен полицай.
— Здрасти — небрежно поздрави той, — аз съм Майкъл Торн.
— Аз съм заместник-шериф Тейлър. Диспечерката каза, че може би имате нещо в мазето си.
— Да, така мисля. Нещо… старо.
— Колко старо? — полюбопитства Тейлър.
— На няколко века, ако питаш мен. Вероятно има по-голяма нужда от археолог, отколкото от погребален агент.
Макар Торн да не беше експерт по местопрестъпленията, десетте години разследване на обири и убийства в лосанджелиската полиция го бяха научили да разпознава таланта, щом го види. В момента не виждаше такъв. Въпреки това Тейлър приемаше своята работа и самия себе си много сериозно.
Заместник-шерифът тръгна напред.
— Хайде да хвърлим един поглед.
Торн вдигна ръка.