— Заместник, жена ми и децата спят горе. Това долу може да се окаже важно, но по-вероятно не е. Каквото и да се е случило тук обаче, е станало много отдавна, така че няма причина за бързане, а и семейството ми е изтощено. Много ще съм ти благодарен, ако се опиташ да не ги будиш.
На Тейлър му трябваше изненадващо дълго време, за да отговори.
— Е, господине, ти не познаваш историята на този град, нали?
— Познавам я, но повечето от старите градчета в Нова Англия си имат истории за привидения. И Лос Анджелис включително. Стари гробища, мавзолеи. Все едно и също.
Тейлър вдигна рамене и направи крачка напред.
— Тази история може да се окаже различна, но хайде да погледнем. Няма да вдигам шум. Няма защо да будим жената и децата.
Те стигнаха до мазето и Торн започна да се спуска надолу. Бе слязъл вече четири стъпала, преди да осъзнае, че Тейлър все още стои на площадката, втренчил очи в мрака. Дори не беше извадил фенерчето си.
— Какво има? — тихо попита Торн. — Мястото е долу.
Тейлър не помръдваше.
— Какво има, човече? Това е просто един мъртвец. — Торн кимна с глава в посоката, където бе открил скелета. — Хайде, ела да го погледнем. Може да е и на хиляда години… вероятно.
— Да — отговори Тейлър без въодушевление. Бавно извади фенерчето си и започна да се спуска със скоростта на ледник. Торн го изчака да застане до него и не можа да се сдържи да не го попита:
— Добре ли си?
Тейлър не помръдна. С дълбока въздишка Торн разклати фенерчето си и го подкани:
— Хайде.
Слязоха удивително бавно и най-накрая се изправиха пред гробницата. Торн дори не си направи труда да погледне в нея. Знаеше какво има вътре и не изгаряше от желание да го види отново. Просто насочи лъча на фенерчето в отвора и погледна към Тейлър, който най-накрая дойде при него. Веднага разбра, че нещо се е променило.
Тейлър го погледна:
— Какво трябваше да видя?
Торн незабавно се обърна към гроба. Сребърните белезници бяха закачени на стената. Веригите висяха надолу дълги, тежки и почернели от праха в пещерата. Белезниците бяха заключени, а отпечатъкът от скелета върху прахта беше дълбок.
Но него го нямаше.
— Тук няма нищо — каза Тейлър с глас, в който прозвуча облекчение и дори радост.
Торн не каза и дума, влезе в малката пещера и освети стените. Неразбираемите драсканици около веригите още личаха. Поне това беше останало.
Торн бавно плъзна светлината на фенерчето наоколо. Опитът го беше научил никога да не бърза при разследване. Нещата излизат наяве с времето и необмислените решения, предположенията и заключенията без здрави доказателства винаги се оказваха погрешни.
През главата му минаха дузина вероятности. Възможно бе, макар и невероятно, някой да се е промъкнал вътре и да е откраднал скелета, докато той чакаше Тейлър навън. Не си бе направил труда да заключи вратите. Къщата беше необитаема от години или по-точно, откакто последното семейство бе намерило тук своя преждевременен край. Между другото, Торн още не бе проверил прозорците и другите възможности за проникване в мазето — някои от старите къщи имаха тайни изходи още от Гражданската война. Беше напълно възможно да има и друг начин да се влезе тук.
Торн беше дълбоко смутен. Къщата му се стори огромна, по-голяма отпреди, и той се зачуди какви ли други тайни крие. В търсене на отпечатъци насочи светлината към прахта и присви очи.
Странни очертания в прахоляка водеха право навън от гробницата.
Той се наведе, претърсвайки прахта за други следи, и намери потвърждение на своите подозрения. Навън от мястото, където бе открил костите, водеха само тези следи. Освен тях и отпечатъците от неговите ботуши други нямаше. Той ги проучи внимателно. Беше придобил това умение в многото тренировъчни курсове за детективите в Лос Анджелис.
Отпечатъците започваха колебливо, издължени, а после постепенно ставаха по-дълбоки. Когато стигаха до отвора, разкрачът им вече беше нормален, значи и походката — по-уверена.
През главата на Торн минаха хиляди мисли, включително тази, че тристагодишният скелет се е изправил и е излязъл от къщата.
Да, беше смешно, но Торн бе обучен да обмисля всичко, включително смешното. Той бавно погледна към Тейлър, който още стоеше вкаменен, впил очи в отвора.
— Тейлър, добре ли си?
Той не отговори.
— Тейлър?
Главата на заместник-шерифа рязко се завъртя и Торн се изненада от ужаса, който видя на лицето му. Очите му бяха широко отворени, а устата раззината. Пистолетът трепереше в ръката му.