— Какво не е наред, човече? — попита го Торн. — Някой е планирал да влезе тук и да го вземе. При първа възможност. Просто не му е стигнало времето. Може да е бил тук, когато сме пристигнали. Всичко е възможно.
Торн си спомни единствените отпечатъци, които се отдалечаваха от мястото, където бе лежал скелетът. Но в момента предпочиташе да не обмисля сериозно крачещия скелет. Вероятно той просто не беше добър следотърсач, но сега това нямаше значение. Важното бе, че това нещо беше напуснало неговия дом.
Той чу гласа на Ребека и бързо приближи до основата на стълбите. Те не бяха вдигнали шум, значи нещо друго я беше събудило.
— Няма нищо, скъпа — подвикна Торн нагоре. — Просто се обадих на местната полиция за нещо, на което попаднах тук долу.
Вече знаеше какъв ще е следващият въпрос.
— Скъпи, какво намери?
— Нищо особено. Малко стари кости, май са праисторически. — Торн се насили да се засмее уж непринудено. — Кости от динозавър, поне така мисля.
Ребека започна да слиза по стълбите.
— Искам да видя.
Торн вдигна ръка.
— Не! Остани на място. Това може да се окаже важна археологическа находка! Ще позволим на децата да слязат и да разгледат веднага щом шерифът разреши.
— Звучи страхотно — засмя се тя и Торн се присъедини към смеха й.
— Защо не се опиташ да поспиш? Аз ще остана още малко тук, но ще те събудя, ако се случи нещо важно.
Ребека обърна глава и се загледа зад гърба си.
— Здравей, шерифе! — каза тя мило.
— Добър вечер, госпожо. Как си?
— Добре, благодаря. И ти ли си дошъл заради динозавърските кости?
След известно колебание полицаят отговори:
— Може да си сигурна. Ако нямаш нищо против, ще остана, за да се уверя, че всичко е наред и онези от Харвард няма да се разбеснеят, защото сме попилели умрелия им завър.
Ребека отново се засмя.
— Няма да ти се бъркаме.
— Благодаря, госпожо.
Шерифът на Есекс Каунти пристигна и Торн по навик започна да го преценява.
Шериф Кейхил бе в началото на петдесетте и облеклото му беше елегантно като това на Тейлър. Торн се сети, че ченгетата от източното крайбрежие винаги се обличат спретнато.
Кейхил беше с черна шапка с плоска периферия, светлосиня риза, тъмносини полиестерни панталони и сива вратовръзка със златна игла. Носеше бадж с името си, закачен на видно място, лъскави черни обувки, в които можеше да се огледа, и съвършено поддържани кобур и колан. По него нямаше нищо, което да не си е на мястото. Човек можеше да помисли, че им провеждаха изненадващи проверки по тази част, но Торн се съмняваше в това.
Кейхил бе висок около метър и деветдесет, имаше едри като на горила рамене и ръце и малко коремче. Лицето му бе обветрено и кораво и дири от разстояние Торн различи достатъчно белези, които доказваха, че е участвал в много акции. Той погледна към кобура му и видя един „Колт 1911А2“, полуавтоматичен пистолет с единично действащ спусък — мощно оръжие. Изборът на оръжието подсказа на Торн две неща: Кейхил бе старомоден и предпочиташе простите неща.
Тейлър обаче беше със „Смит & Уесън“ модел 19 и това подсказа на Торн, че на заместник-шерифите в Есекс Каунти им бе разрешено да носят колкото искат оръжия, стига да са от списъка на разрешените. Не беше за чудене. В много полицейски управления беше така. Повечето градове предпочитаха да разполагат с уверени полицаи, отлични стрелци със свое любимо оръжие, отколкото с кисели служители, които да създават проблеми със стрелбата си.
Но това, което предизвикваше сериозен размисъл, беше, че Кейхил носеше и пушка помпа, един „Ремингтън“ 870, 12-и калибър с разширен магазин за осем патрона. Сериозна работа.
Необичайно е правоохранителят с най-висок чин в областта да носи пушка. Началниците оставят черната работа на другите. Двойно по-необичайно бе, че я носеше на някакво стогодишно местопрестъпление.
Кейхил слезе спокойно по стълбите, сякаш влизаше в рибен ресторант — без да показва вълнение. Гледаше право в Торн, когато стигна долу и кимна отсечено:
— Шериф Кейхил.
— Шерифе — кимна той в отговор.
— Какво имаш?
— В момента нищо.
Кейхил се спря.
— Мислех, че си намерил останки на мъртвец?
— Така е — отговори Торн почти извинително и посочи към дупката в стената. — Беше там вътре.