— Заслужаваше ли си?
— Да, скъпа, заслужаваше си. Напълно.
Торн се върна в настоящето. Студът не беше престанал, напротив, продължаваше да се усилва.
Той внимателно отметна завивките и обу джинсите си. Нахлузи фланелката с изрязани ръкави. Увери се, че Ребека спи и отвори вратата на вградения гардероб. Тихо взе кобура и извади пистолета.
Без да вдига шум, излезе в коридора. Изобщо не се замисли дали там го очаква нещо. Не му пукаше, дори и да срещне в мрака скелет с кървящи очи, с кама в костеливия юмрук и с поглед, впит право в него.
Торн просто щеше да се прицели в торакалния гръбначен прешлен, мястото, където скелетът можеше да бъде разкъсан на две. Нямаше да хаби патроните по ребра, ключици, лопатки, черепи или крака.
Ако това не помогнеше — Торн се почувства смешен, че обмисля тактики срещу ходещ скелет — щеше да извади празния пълнител, да вкара нов и да изстреля още петнадесет куршума през шийните прешлени. Би било интересно да види дали безглавият скелет ще може да го намери.
Той тихичко отвори вратата на стаята на Антъни. Обгърна го топъл въздух. Това потвърди подозрението му. Студът изглежда беше насочен срещу него.
Добре.
Малъри също спеше дълбоко на топло, сгушена под одеялата в двойното легло, което Торн бе успял да сглоби тази вечер.
И той бе уморен като тях, но инстинктът му на защитник го беше събудил. Не сваляше гарда дори когато беше изтощен.
Добре, всички бяха в безопасност. Той още веднъж провери помещенията.
Чисто.
Но студът го преследваше.
В далечния край на коридора, близо до горната площадка на стълбището, беше най-студено и Торн се насочи право натам, премествайки беретата в другата си ръка. Не беше нужно да проверява дали в цевта има патрон. Знаеше, че няма. Той никога не вкарваше патрон в цевта, когато беше у дома, освен ако не се готви да тръгва на работа. Но тъй като вече не работеше, не го правеше.
Всъщност запази пистолета повече по навик. Трудно е да останеш без оръжие, когато повече от двадесет и пет години правилникът е изисквал от теб да си въоръжен денем и нощем.
Торн не се поколеба, щом стигна до стълбището. Започна да слиза. Ако долу имаше нещо, добре. Ако то представляваше истинска заплаха, дори и съвсем малка, Торн щеше да забие в него куршуми, а ако те се окажеха безполезни, щеше да грабне ръжена от камината вместо тояга. Ако и това не свършеше работа, щеше да се хвърли в ръкопашна битка и да използва най-смъртоносните хватки, които знае.
В случай че успееше да надделее, щеше да изкара нападателя в градината и докато се търкалят по земята, щеше да опита да му извади очите. И да направи всичко възможно да му счупи врата. Щом битката свършеше, а врагът останеше потрошен, но все още жив на тревата, Торн щеше се върне обратно в къщата. Щеше да си вземе бутилка вода, но не преди да се обади на хората, които съблюдават за спазването на законите. Може би дори щеше да запали цигара, макар почти да ги беше отказал. Беше си скрил един пакет за извънредни случаи.
За секунда се зачуди какви ли формуляри се попълват за заклан скелет.
Той стигна до подножието на стълбището, погледна зад всяка купчина кашони, зад мебелите, които още не бяха сложили по местата им, и се намръщи. Това изобщо не му харесваше — тук долу нямаше нищо, а студът се засилваше все повече.
Погледна в кухнята.
— Да става каквото ще — каза си той, тръгна бързо напред и взе фенерчето от кухненския плот. Провери го по навик. Работеше.
Отвори вратата към мазето, отстъпи назад и се прицели във входа, готов да натисне спусъка.
Нищо.
Така или иначе, щеше да слезе долу.
Плъзна лъча на фенерчето по стъпалата. Той сякаш проникваше по-трудно и от предния път. Торн тръгна смело и леко надолу по стълбите. Светлината не му помагаше много, но все пак осветяваше на пет-шест фута във всички посоки. Най-накрая стигна подножието на стълбището и се насочи към гробницата.
Прекрачи основата на стената и искрено се изненада на изплъзналия му се несъзнателно въпрос:
— Къде си?
Тишина.
— Не си губи времето — продължи Торн, вече съвсем съзнателно. — Мисля, че онези вериги са те задържали по някакъв начин и аз направих грешка, че ги свалих от изгнилата ти ръка. — Той се намръщи. — Не се тревожи, ще те напъхам обратно в тях. И този път ще те погреба там, където никой няма да те намери.
Студът беше осезаем.