Когато мерна образа, той рязко се обърна. Движеше се от лявата му страна. Той вдигна кървав юмрук за защита, макар че стискаше в дланта си само разпятие. Протегна ръка докрай и молитвената броеница изплющя по врата му.
Стоеше разтреперан, потен и задъхан.
— Ножът на бюрото ти…
Кевънау не можеше да помръдне. Дори да мигне не можеше.
— Вземи ножа от писалището.
Очите на Кевънау бавно се плъзнаха към ножа за писма с формата на кинжал. Това беше един от малкото предмети, които не бяха пометени от бюрото му. Изпъкваше сребрист и остър на фона на черния, лъскав махагон.
Сянка зад него…
Кевънау се извъртя рязко със сърце в гърлото.
Беше изчезнала.
Надясно…
В главата му нахлуха толкова ужасни мисли, че той веднага ги отблъсна.
— Вземи ножа от писалището…
— Не! — извика Кевънау.
Зад гърба ми е!
Кевънау се извърна.
До мен!
Кевънау се чу да пищи.
— С теб съм. Вземи ножа от бюрото…
— Не!
— Трябва…
— НЕ!
Ако Кевънау извършеше самоубийство, единственият непростим грях според доктрината на св. Марко, той щеше да бъде прокълнат и целият му живот щеше да е минал напразно. Усети нещо нередно и вдигна ръка пред лицето си. Тя трепереше. Зъбите му тракаха.
Отново видя сянката. Този път беше от дясната му страна, после — отляво. Зад гърба му!
— Не можеш да спечелиш… Вземи ножа от писалището…
Кевънау чу някой да казва с неговия глас:
— Не!
— Вземи ножа…
Погледна надолу. Треперещата му ръка беше хванала ножа. Започна да го движи към подлакътницата му.
— Аз… не мога…
— Можеш… Трябва, за да спасиш паството си… Трябва да се пожертваш… заради тях.
— Не…
— Да… За да ги спасиш, трябва да пожертваш себе си… Както направи Той… Това е единственият начин… Сложи острието на ножа върху сгъвката на лакътя си и срежи плътта до китката…
Отец Кевънау не знаеше колко часа гласът кънтя хипнотично в него, но това продължаваше ли продължаваше, докато не се намери свит в ъгъла на стаята с одеяло в ръка. Имаше усещането, че се наблюдава отгоре — един свит, смазан, учудващо слаб човек, изгубил равновесие. Наблюдаваше се как върти глава, на крачка от пълното объркване и крайното безсилие. Той се бори, после се моли, след това седна в дъждовния мрак, докато не осъзна, че това са сълзи. Тогава разбра, че всички съжаления, които някога бе изпитвал, и всички страхове, които беше познал, го бяха настигнали… Замисли се за хората, които беше наранил, запита се как би могъл да поправи това…
Да, трябваше да се пожертва… за тях.
И тогава се случи невероятното. Той се втренчи в червения блясък на един нож. Ръката му не го държеше здраво, държеше го толкова хлабаво…
Бледа, потяща се длан стискаше острието… това беше неговата ръка. Да… беше се страхувал, че може да не успее…
Той го заби по-дълбоко и кръвта изцапа белия му ръкав. Затвори очи и прокара острието по дължината на ръката си без да изпитва нещо, освен тъпа болка, и кръвта шурна свободно. Това беше смъртоносно, но той не се замисли изобщо.
Бавно седна на писалището, подчини се на своята душа, която още не бе победена. Поне щеше да умре с достойнство.
Сграбчи молива пред себе си. На махагоновата повърхност лежеше бял лист пергамент. Той се наведе и взирайки се между морните премигвания заради потта, започна да пише.
„До монсеньор Де Марко.
Простете ми Ваше Превъзходителство, зная, че Вие щяхте да предотвратите това. За жалост не мога да живея със съзнанието, че съм се провалил напълно и страшно. Моля се за опрощение на греховете ми и ще си дам причастие, макар да зная границите на прошката.
В гардероба ми има една кошница и моят дневник ще ви осветли за причината, предизвикала това толкова катастрофално предателство на Вашето доверие. Моля се за Вашата прошка, че усилията Ви да ме въведете във Вашата святост завършиха толкова ужасно, но това е за добро. Ако остана в това, което ще настъпи тук, ще причиня повече загуба, отколкото победа.
Не жалете за мен. Зная, че решението ми е правилно, оставям битката на Вашата голяма сила и мъдрост и съм уверен, че Вие и нашата най-скъпа майка, Църквата, накрая ще победите.