Той още не беше мъртъв.
Де Марко бе шокиран, когато разбра, че от непонятно отчаяние Кевънау е отнел своя живот. Но от спешната помощ му обясниха, че поради спадналото кръвно налягане сърцето не помпа с достатъчно сила, за да изхвърля кръв от дългия гладък срез на ръката. Ако свещеникът беше срязал и другата или и бедрената артерия, според тях със сигурност щеше да успее. Но той се бе оказал, както го нарекоха: „късметлия“.
Де Марко би избрал друго обяснение. Той би казал, че Кевънау е останал жив, защото само Всемогъщият решава кой да живее и кой да умре. Късметът нямаше нищо общо с това.
Докато фелдшерите вдигаха Кевънау на носилката и го подготвяха за транспортиране, Де Марко проучваше прощалните му бележки, оплескани в кръв. Засега не опитваше да ги анализира. Нещата, които човек пише в последните мигове преди смъртта, рядко хвърлят светлина върху събитията. Те са по-скоро продукт на изтощение и на ужас. И са трудноразбираеми, защото се пишат в миг на съкрушителна празнота, а не на истинска тъга.
Имаше обаче нещо смущаващо не в самото деяние, а във времето, избрано за него, затова бележките изглеждаха по-важни, отколкото можеше да се предположи.
Де Марко напълно разбираше сложната психология на силата и слабостта. Не беше станал епископ току-така. Освен това си спомняше добре всеки миг, прекаран с отец Кевънау.
А отецът не беше необичайно потиснат или предразположен към обсъждане на Страшния съд и живота след смъртта. Не беше раздал любимите си вещи, нито бе занемарил задълженията или външния си вид. Не беше показвал признаци на злоупотреба с алкохол или никотин, въпреки че при случай се наслаждаваше на лулата си. Около него нямаше нищо скандално. Липсваха всякакви признаци на човек, обмислящ самоубийство.
Де Марко проучи писмата му. Те определено разкриваха шок и уплаха и той се зачуди какво би могло да докара здравомислещия му приятел до такова състояние. Това не бе типично за неговия характер, който беше образец на постоянство.
Познаваше по-младия свещеник от двадесет години и не бе забелязал нищо, което да подсказва психическа слабост.
Де Марко беше безстрастен и опитен прагматик и не бе предразположен към зловещи теории. Вярваше, че всяко нещо си има причина, но имаше достатъчно опит, за да съзнава, че не всички причини са лесни за проумяване. Обикновено колкото по-странен е един случай, толкова по-голяма е нуждата от разследване и в момента Де Марко беше готов да го проведе. Той потисна импулса за отмъщение, защото беше наясно, че разследването може да доведе до неочаквани и нежелани разкрития.
Но едно вече знаеше със сигурност. Каквото и да беше накарало неговия най-обичан и доверен помощник да направи опит за самоубийство, то определено не беше на страната на това, в което Де Марко бе вярвал и на което бе служил през целия си живот. Но Църквата беше способна да се защити от тъмните сили на тази земя и да въздаде справедливост, щом е извършена неправда.
Като епископ, Де Марко носеше тежката отговорност, за живота и смъртта на безсилните да се защитават сами. Мисионерите и сираците от войните, служителите на църквата, застрашени от склонните да управляват чрез жестокост — тях беше длъжен да защитава.
Рим не го оставяше сам в тази задача. Рим разполагаше с армия, която можеше да призове.
Те бяха легенда, фолклор и молитва, прошепната в най-тъмната нощ в течение на седемстотин години, и Де Марко командваше тайно седмина от тях.
Да… Асасините бяха легенда. В действителност те бяха ръкоположени свещеници, специалисти по охрана, разследване, проникване, транспорт, ръкопашен бой, оръжия, комуникации и шпионски тактики.
Понякога Де Марко се чудеше какво ли си мислят хората за това, че Третият райх не нахлу във Ватикана в последните дни на Втората световна война. Или че сам Мусолини никога не посмя да пресече площад „Св. Петър“?
Причината не беше в уважението на Хитлер и Мусолини към църковната власт, а във факта, че който опиташе да наруши светостта й, умираше тайнствено и безшумно и изпращаше ясно послание към всички.
И всички знаеха, че зад свещените стени крачи неназована сила. Следваха смърт след смърт и дори най-безразсъдните започнаха да избягват портите на Ватикана, както биха избягвали чумата.
Де Марко си върна хладнокръвието и се съсредоточи върху бележката. Бавно, но постоянно у него се надигаха логични въпроси. Какво можеше да съкруши съзнанието на един от най-силните мъже, които някога бе срещал? И защо отец Кевънау не го беше предупредил?