Каква беше връзката му с този Торн? Защо точно той? Дали писмото искаше от него да му помогне? Да го защити? Или този човек представляваше заплаха?
Де Марко не се нуждаеше от много време, за да вземе трудното решение, защото беше уверен в своята правота. Първо трябваше да осигури физическата си сигурност по начин, какъвто правоохранителните органи не предлагаха.
Той бавно вдигна телефонната слушалка. Набра номера и някъде във Ватикана малко златисто лостче падна върху комплект кабели. Те водеха до един компютър в Тайния архив и той получи достъп до комуникационна система, в която малцина на този свят можеха да влязат.
— Да? — отговори на третото позвъняване един безстрастен глас.
Де Марко въздъхна. Рядко използваше властта си по този начин, но положението беше извънредно. Опитът за самоубийство на свещеник можеше да има тревожни последици.
— Имам нужда от теб и твоите хора.
— Къде?
— Тук.
— Ще пристигнем утре сутринта.
Де Марко затвори.
Асасините не казваха дочуване.
Торн не сметна за нужно да спомене на Ребека за случилото се миналата нощ. Колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре. Не му се искаше да ги оставя сами в къщата, а се нуждаеше от цимент, за да иззида отново стената на гробницата.
Не знаеше дали затварянето на гроба щеше да подобри положението, но не можеше и да навреди. Каза на децата, че могат да дойдат с него, за да изберат цвета на боята за своите стаи. Върнаха се след три часа с боя и материали за почти двеста долара, макар че Торн имаше нужда само от цимент за двадесетина долара.
Остави Ребека да надзирава боядисването на кухнята — кухнята винаги беше на първо място — и слезе с цимента в мазето. Там приготви сместа в ръчната количка и започна да я нанася върху камъните. Дупката, която направи, беше доста голяма. Ребека прояви интерес, но отговорите му бяха сдържани и скучни и тя се отказа.
— Вие мъжете сте странни същества — отбеляза, докато се качваше обратно по стълбите. — Ако къщата гореше, щеше да те е грижа само за топката, която улови миналата година на мача на „Доджърс“.
Торн се засмя, но по-добре беше тя да си мисли това, отколкото да знае истината. Щом Ребека се качи горе, той монтира мощните прожектори, които беше купил, така че всяко ъгълче на мазето да се освети като бял ден. Ако сянката оцелееше при тези условия, това щеше да означава, че тя принадлежи на живо същество.
Фактът, че действително смяташе някаква сянка за възможна заплаха срещу него и семейството му, наистина учудваше Торн. Не знаеше дали е бил омагьосан от отец Кевънау, дали причината бе в непонятното суеверие на Кейхил, или все още е разтърсен от онова, което беше видял тук миналата нощ… В края на краищата нямаше значение. Каквато и да беше причината, случилото се не му харесваше. И ако по някакъв каприз на съдбата излезеше, че сянката е нещо, от което трябва да се страхува, той бе готов да й предложи последната тръпка в нейното съществуване.
Торн имаше твърде добра представа за това колко мъже е убил, но избягваше да мисли по въпроса. Работата му беше такава и в нея той бе използвал сила, за да оцелее. Освен това беше практичен — нямаше никаква полза от желанието да промени миналото. Случвало се е това, което е трябвало, и толкоз. Забрави и продължавай напред.
— Скъпи!
Ребека рядко го наричаше по име. Беше отрасла в Южна Джорджия и по навик използваше популярните обръщения, които бе чувала за самата себе си в детството. „Скъпи“, „мили“ и „сладурче“.
Торн намираше това за очарователно. За него тази промяна беше добре дошла в сравнение с армията, където бе известен само с „Т“ или Торн. Нещо повече, двете деца му казваха „тате“, макар Малъри да се смяташе за „твърде голяма“ за подобни глупости и все по-често използваше „татко“.
Торн смяташе всичко това за трогателно, тъй като не бе имал нормално семейство.
Детството му не беше щастливо. На две годинки го осиновиха баща алкохолик и обезверена до лудост майка. Двамата по най-глупашки начин се заблуждаваха, че ако вкарат дете в окаяния си живот, той ще стане по-добър. Единственото хубаво, което успяха да постигнат, бе силното желание у Торн никога да не позволи собствените му деца да имат съдба като неговата. Често се питаше дали причината да се посвети на спасяването на хора не се крие в детството му.