— Скъпи!
Време беше да тръгва. Един бърз поглед към количката показа, че беше използвал почти целия първи чувал. Оставаше колкото за една лопата. Трябваше да направи нова смес и да продължи работата докрай. И то днес.
Той бързо се качи по стълбите, влезе в кухнята и погледна въпросително към Ребека.
— Какво има, скъпа?
— Не знам, но е официално — посочи към предната врата тя.
„Свещеникът — помисли си Торн — сигурно е открил нещо“.
Отвори вратата и видя две неща. Първо, отпред не стоеше Кевънау, и второ, рангът на този свещеник беше много по-висок. Властта му издаваха червено-черните одежди и размерът на разпятието, което висеше на дебела сребърна верижка от врата му. Той беше в началото на шестдесетте, но имаше изправена и стегната стойка. Прошарената му коса беше изненадващо дълга и се спускаше гладка към раменете.
Държеше се приятелски и излъчваше онова спокойствие, което Торн си спомняше от Библията. Да, беше я прочел от кора до кора, за да се запознае с „плодовете на духа“.
— Добър ден, господин Торн. Аз съм монсеньор Де Марко.
С лека изненада Торн съзря сянка върху гребена на билото и едва не хукна. Но бързо разпозна, че е фигура на човек, а не онова, което бе зърнал снощи.
Ако не беше бивш професионален войник и ловец, добре обучен от иначе безполезния си баща, Торн изобщо нямаше да забележи човека. Но той бе научен да следи за движения, а мъжът беше помръднал, макар и съвсем леко. По навик Торн огледа околната гора.
Видя още две фигури, облечени като първата. Дълго черно кожено палто, черна жилетка, черни кожени панталони, черни ботуши. Без шапки и очила, за да не пречи нищо на наблюдението. Въпреки че отдалеч не можа да определи дали носят оръжие, Торн реши, че това са телохранителите на монсеньора, а те рядко се движеха невъоръжени.
Това не му хареса. Не беше толкова наивен да мисли, че един епископ ще пътува без охрана. Но истинският въпрос беше защо е в дома му?
— Какво мога да направя за вас? — попита Торн с някакво подобие на топлота. — Очаквах да видя отец Кевънау.
Монсеньорът вдигна ръце извинително.
— Добрият отец пострада и е в болница, затова аз дойдох вместо него. — Той направи пауза, за да даде време на Торн да възприеме новината. — Мога ли да вляза?
— Искате ли да поканите някого от хората си?
— А, значи сте забелязали. — Усмивката му беше съвършена — усмивка на политик. — Заповед от Рим. Надявам се, че разбирате. В никакъв случай няма да ви навредят. Ще са доволни да останат по местата си. Основната им задача е да ми осигурят пътуване без произшествия.
Торн не му повярва. На път може да ти бъде бодигард и един шофьор с подходящо обучение — някой, който винаги е наблизо, не се натрапва и знае как да даде първа помощ. Това не му хареса, не повярва и на историята за Кевънау. Липсата на подробности за така нареченото му нараняване събуди подозренията на Торн.
След снощи не му трябваше много, за да повярва и в най-странния сценарий.
Но да чака още, беше лош ход, защото щеше да остави монсеньора да прикрие въпросите и намеренията си. По-добре да го накара да повярва, че не таи подозрения. Тогава може би щеше да има възможност да измъкне истината за случилото се.
— Разбира се — каза Торн небрежно, като хвърли и един поглед към телохранителите, — влезте.
Последва размяна на любезности и шеговити забележки с Ребека и децата, с които монсеньорът общуваше с лекота. После свещеникът помоли да разгледа къщата.
Тази къща била легендарна, обясни той, затова искал да види дали в архитектурата й няма скрити символи, които Църквата би могла да освети, за да предпази семейство Торн от „метафизически елементи“.
Не, не, той не е екзорсист и това не е нещо обичайно за църквата. Но през последните десетилетия сред тези стени са се разиграли толкова много трагедии, че душевното му спокойствие изисква от него да освети къщата. Стига, разбира се, Торн и неговата прекрасна съпруга да не възразяват.
Торн нямаше нищо против монсеньора да освети къщата, но знаеше, че зад неговото желание се криеше нещо повече. В онова, което бе зърнал и чул снощи в главата си — също. Каквото и да ставаше тук, то бързо набираше скорост и Торн предусещаше, че краят няма да е приятен.
Той кимна.
— Моля, направете го.
— Много благодаря.
Възрастният епископ направи кръстния знак над Антъни, Малъри, Ребека и Торн.