— … не беше при нас. Да, зная.
Тя погледна към Антъни.
— Върви в твоята стая да разбъркаш латекса. След малко започваме да боядисваме. Съгласен?
— Яко! — Антъни хукна нагоре по стълбите, Торн го проследи с очи, докато стигне горната площадка, а щом го изгуби от поглед, се заслуша внимателно в шума от стъпките му.
— Имаме няколко минути. Разкажи ми.
Торн я гледаше право в очите.
— Намериха нещо в мазето.
— Кости от динозавър, нали така?
— Е… той е мъртъв.
Ребека се поколеба.
— Кой е мъртъв?
— Честно казано — започна Торн, — не съм сигурен. Но изглеждаше така, сякаш е умрял преди много, много, много време.
Торн никога не беше виждал очите на Ребека така ококорени, както когато попита:
— Той? Преди колко време е умрял? За нещо… праисторическо ли говорим?
— Не зная — отговори простичко Торн. — На мен със сигурност ми изглеждаше стар, а Кейхил каза, че не се занимава с древни убийства.
— Бил е убит?
Въпросът налагаше малка пауза.
— Бих казал, че е много вероятно — най-накрая отговори Торн. — И очевидно това се е разчуло. Предполагам, че някой е казал на монсеньора и той е пожелал да освети и благослови къщата… просто за всеки случай.
— За какъв случай?
— Нали разбираш, в случай че е обитавана от духове — Торн вдигна рамене. — Не знам, но реших да се съглася.
Както винаги, Торн се изненада от способността на Ребека да навързва нещата. Познаваше детективи, които не можеха да използват логиката така добре като нея. Беше си сбъркала призванието. Тя бавно попита:
— Значи монсеньорът подозира, че този мъртвец има връзка с историята на това място?
— Предполагам, донякъде… иначе защо цяло семейство ще полудее едновременно. Това е необясним феномен и хората… е, хората търсят обяснения, колкото и да са отвлечени.
— Майкъл, какво искаш да ми кажеш? Не ги видях да изнасят останки от това мазе, а бях целия ден в кухнята. Да не искаш да кажеш, че мъртвецът още е долу?
Ребека използваше малкото име на Торн само когато беше на път да се ядоса. Беше лоша идея да ядосаш италианка. Той положи усилие да подбере внимателно думите си.
Не обичаше да се кара с Ребека, отчасти защото никога не печелеше, но най-вече защото мразеше да се разправя с тези, които обича. Беше се карал с достатъчно началници и подчинени и наистина се бе навоювал за десет живота.
Торн сведе глава замислен и състави най-доброто обяснение, което можа:
— Мисля, че когато скелетът е влязъл в досег с въздуха, просто се е разпаднал. Беше толкова, стар, че се е превърнал в прах. Нали разбираш? Не беше вкаменен… така че всичко е възможно.
Тя се вторачи в него.
— Значи вече го няма долу?
— Само малко прах.
— Тук съм.
Сърцето на Торн прескочи един удар. Удиви се, че успя да скрие от нея вулканичното изригване на тревогата. Съсредоточи се изцяло върху Ребека.
— Скъпа, чу ли нещо?
— Аха — отговори тя механично, защото Антъни я беше повикал отгоре и тя тръгна към стълбите, — чух те да казваш, че не е там.
Торн кимна стоически, а тя се заизкачва нагоре.
— Винаги ще бъда тук…
Торн реши да не губи време, грабна фенерчето и заслиза към мазето. По-раншните му страхове се бяха превърнали в ярост — имаше работа за довършване.
Внимателно остави фенерчето до стената и заговори в мрака.
— Не зная кой си или какво си, но ще те върна там, откъдето дойде.
— Защо се страхуваш от мен?
— Не се страхувам.
Торн изсипа торба цимент в ръчната количка и изля вътре три-четири литра вода от кофата, която бе донесъл от кухнята. Отне му две минути, за да постигне подходящата гъстота, и той продължи да зида стената.
През втория час беретата започна да му убива и той я остави на един камък. Беше достатъчно близо, ако му дотрябва, но и в безопасност от пръските цимент. Иззида един ред камъни, дълъг около метър, и точно бе стигнал до половината на втория, когато хвърли поглед на оръжието, за да се увери, че не го е изцапал. Така или иначе щеше по-късно да го изчисти, така, по навик, но не искаше да се занимава с пълно…
Беретата я нямаше.
Просто така.
Беше изчезнала. Наистина.