Всеки нормален човек би се стреснал и уплашил, но Торн дори не мигна. Едновременно му хрумнаха две вероятности, той вече крачеше забързано и ги анализираше.
Докато стигне до стълбището, бе готов с първото заключение. Щом онова можеше да премести пистолета, който тежеше почти килограм, значи можеше да забие и трийсет пъти по-лекия готварски нож в сърцето на жена му или децата.
Той излезе от мазето, повтаряйки си на глас телефона за извънредни случаи, който му беше дал монсеньор Де Марко.
— Да? — обади се хладен глас на третото позвъняване.
— Обажда се Торн. Дайте ми монсеньора.
Де Марко се обади след секунда. Гласът на Торн беше нетърпелив и той не криеше гнева си:
— Готова ли е вече безопасната квартира?
— Не, още не.
— Няма значение. Елате веднага тук. Веднага. Откарайте семейството ми в убежището. По-късно ще се оправяме с багажа и нещо за хапване.
— Какво се случи?
— Ще ти разкажа по-късно. Колко скоро можете да дойдете?
— След половин час.
— Доведи хората си и бъди готов за всичко. Това нещо може да премества предмети. Нещо като телекинеза. Може да те накара и да чуваш разни работи.
Отсреща се чу въздишка.
— Да, точно от това се страхувах.
— От телекинезата?
— Не — отговори монсеньорът. — От нещо още по-лошо. — Той направи пауза, за да си поеме дъх. — Веднага тръгваме. Стой при семейството си, докато пристигнем.
Торн остави слушалката и потърси някакво оръжие. Щом онова можеше да разнася разни неща, сигурно приемаше някаква псевдотелесна форма, дори ако използваше телекинеза. Може би силата му все пак имаше някакви граници. Може би щом докосва, то самото можеше да бъде докосвано, а това значеше, че е уязвимо.
Да…
Може би.
Торн видя само едно възможно оръжие, но не бе сигурен ще може ли да го скрие. Щеше да каже всичко на Ребека, щом веднъж се измъкнат оттук живи и здрави и намерят убежище в светостта на Църквата. Но сега трябваше да бъде предпазлив. Той пъхна готварския нож под колана на кръста си.
Кейхил се бе излегнал назад в стола и вдигнал обутите в ботуши крака на бюрото си, разглеждаше внимателно малкия къс сребро, който Тейлър бе намерил в гробницата.
Парчето не беше по-голямо от пръста му. Вероятно се беше откъртило, когато Торн удари по веригата с брадвата. Но колкото и малко да беше, то притежаваше значителна стойност. Налагаше се въпросът: защо през деветнадесети век хората от една община ще разтопят по всяка вероятност цялото сребро, което са притежавали, за да изковат сребърни вериги и белезници?
За съжаление, докато Кейхил стигне до мястото, където отец Кевънау се бе опитал да отнеме живота си, веригите и белезниците вече бяха опаковани и изпратени по специален куриер на Светия престол в Рим. Поне така му казаха, но човек никога не можеше да бъде сигурен. Критиката на Кейхил срещу това своеволие бе попаднала в съчувстващи, но глухи уши.
Той забеляза, че среброто е гладко полирано. Някой бе вложил доста умения и усилия, за да го изработи. Беше чисто, а не посребрена стомана, както си беше помислил в началото. Не, това бе наистина чисто сребро и количеството за изработката на веригите и белезниците беше безценно за онова време.
Ако всички членове на тази стара пуританска община са дали всеки сребърен бокал, чаша, монета и гривна, които са притежавали, количеството е било достатъчно. Но нямаше преки доказателства, че веригите наистина са изковани от жители на градчето. Те действително бяха тук, но можеше да са изработени къде ли не. Може през четиринадесети век да са били докарани с кораб от Англия. Може да са били оставени от французите или испанците. Кейхил не откри никакви отличителни следи, тъй като разполагаше само с малко парченце сребро.
Той прие тайнствения произход на веригите, но трудно можеше да разбере какво е подтикнало нормални, мирни хора да погребат този тип жив. Кейхил подозираше, че той е бил жив, когато са го зазидали. Само така можеше да се обясни използването на веригите. Защо са ти белезници, ако човекът е мъртъв?
Пуританите не са били нито насилници, нито пацифисти. Кейхил знаеше, че те са използвали и крайно насилие, за да се отърват от някой магьосник, вещица или просто луд.
Оливър Кромуел показа през седемнадесети век, че повечето пуритани са били добре обучени на различни бойни изкуства, като фехтовка и стрелба с лък. Някои дори са се радвали на международно признание като отлични фехтувачи, командири и дипломати. Изобщо не са били „сиви и безинтересни“, както предполагаха повечето хора днес.