Выбрать главу

КАР–15 представлява скъсено изпълнение на карабина М–16 със сгъваем приклад и четирийсетсантиметрова цев. Тя стреля с патрони .223 калибър със скорост 500 метра в секунда. Пълнителят й побира тридесет патрона. Но докато я държеше, Торн обмисли наново възможното разстояние и някои все още неизвестни обстоятелства. Не знаеше с каква бързина се движи това нещо. Можеше да се наложи да стреля от хълбок, затова преметна карабината през рамо и остави помпата на удобно разстояние за бързо грабване. Измъкна кухненския нож изпод колана си, остави го на пода, извади от сандъка ловджийски нож и го пъхна в канията, закачена на колана с пълнителите.

Оръжията бяха останали от годините в армията и в полицейското управление на Лос Анджелис. Торн погледна към Артемис, но знаеше отговора на въпроса си още преди да го зададе.

— Искаш ли нещо от тези?

Асасинът поклати глава.

Този войник, асасин, или както там го наричаха, беше толкова тежко въоръжен под палтото си дори без пушката помпа, колкото изобщо беше възможно. Торн подозираше, че носи най-скъпата и модерна бронежилетка. Професионалистите винаги носят жилетка. Така живеят достатъчно дълго, за да станат професионалисти.

Торн смяташе, че дори дрехите на Артемис, които правеха странно корави гънки, също бяха някакъв вид защита. Чувал беше за някакъв японски защитен материал, който приличал на обикновено облекло. И бил много, много скъп. Каквито и да бяха Артемис и другите от екипа, те очевидно не страдаха от липса на средства.

Торн се изправи.

— А сега какво?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Него.

— И когато дойде?

— Ще се опитаме да го унищожим.

— Колко трудно ще бъде?

Асасинът замълча.

— Не знам. Но ние го предизвикахме и той ще дойде. Не мога да кажа как ще нападне. Знам само, че ще изчака до вечерта, когато силата му е най-голяма.

Торн внимателно огледа асасина.

— Какво точно правиш за църквата?

Артемис добре обмисли отговора си, преди да започне.

— Господин Торн, трябва да разберете, че аз съм свещеник. Аз служа на моя Бог. Но също така защитавам Църквата от злото и от лошите хора. Понякога трябва да я защитавам и от самата нея.

Торн махна неопределено към помпата.

— Както сега ли?

— Не — хладно отговори Артемис. — Смятам, че сега сме изправени срещу нещо, което не е било предизвиквано от три хиляди години. А тогава, за да го победи, е бил нужен най-великият от Божиите пророци.

Начинът, по който се изрази Артемис, направи впечатление на Торн. Той познаваше Библията. Разбра, че Артемис има предвид Стария завет и Мойсей.

— Да, ясно — смръщи се Торн и вкара патрон в цевта. — Обаче Мойсей не е имал „Мосберг“.

8.

Монсеньорът бе олицетворение на обаянието. Ребека никога не се беше чувствала така защитена и обгрижвана в отсъствието на Торн.

Когато беше с Торн, тя никога не бе изпитвала страх. Той беше като голямо и способно куче пазач, което никога не спи. Тя си спомни как веднъж с децата бяха изненадани от снежна буря под връх Вашингтон.

По това време Малъри беше на четири, прекалено слаба дори да бъде носена в този студ, така че трябваше да изчакат до сутринта. Тя добре помнеше непоколебимата увереност на Торн и деловия му подход към проблема.

Той бързо намери завет до една стръмна скала и за десет минути изгради водонепроницаем заслон срещу бурята. После за по-малко от половин час запали силен огън до входа на заслона и им сготви сушена храна на малката печка. Отиде до близкия поток и час по късно се върна с шест големи пъстърви, които опече в жарта.

Тя и децата прекараха чудесно и спаха на топло и сухо легло от борови иглички. Цялото преживяване затвърди у нея това, което непрекъснато виждаше: тя и децата бяха най-важното нещо в живота на Торн и той по-скоро би умрял, отколкото да допусне да им се случи нещо.

Възхищаваше я това, че той винаги беше подготвен и никога не се предаваше, независимо колко лошо е положението. Торн беше живото доказателство за верността на старата поговорка: „Колкото по-зле, толкова по-добре“.

Разбира се, от време на време неговият стремеж да я защити предизвикваше и малки търкания. Торн трябваше да бъде подготвен за всяко възможно произшествие — „за всеки случай“. Това й изглеждаше странно и понякога не успяваше да се сдържи да не подхвърли: