Но случаят с Торн беше различен. Кейхил бе склонен да повярва, когато един от най-уважаваните детективи, работили някога в отдел „Убийства“ на полицейското управление в Лос Анджелис, свидетелства за ходещ скелет.
Ако съобщението беше от някой пияница от грила на Танкърсли, той, разбира се, нямаше да обърне внимание. Но не можеше да постъпи така с човек като Торн.
Грешки могат да си позволяват само тези, които не могат да бъдат убити. А Торн не само бе оцелявал двадесет и четири години в трудна обстановка, но и бе награждаван за вярната си преценка, отдаденост и умения.
Въпреки всичко Кейхил усещаше, че бившият детектив от Лос Анджелис не му казва всичко. Беше сигурен, че Торн крие нещо важно, но не можеше да реши дали това е само подозрение, или ще може да го докаже. Затова се обади на стария професор, за когото беше чел толкова много във вестниците. Друг път би зарязал цялата работа и не би й обърнал внимание, но сега имаше лошо предчувствие.
Освен всичко друго в къщата бяха извършени четиринадесет неразкрити убийства, които още му висяха на врата. И макар случаите да бяха приключени официално, той не беше доволен от резултатите. Знаеше… Знаеше, че нещо в тази къща не е наред и усещаше, че този скелет е част от уравнението.
— Факторът привидение — измърмори той в момента, в който един джентълмен с напълно бяла коса се появи в рамката на вратата. Тейлър вдигна ръце към новодошлия, докато Кейхил се изправяше с втренчен в двамата поглед.
— Е-е-ето го — запелтечи Тейлър.
Кейхил поклати глава. Заместниците му се нуждаеха от доста шлифовка.
Възрастният мъж се поклони любезно.
— Аз съм професор Адлър — каза той с приятен глас. — Мисля, че сте търсили помощта ми?
Кейхил се наведе напред и се подпря на здравите си като на горила ръце.
— Чували ли сте някога за ходещи скелети? — попита направо, защото не беше в настроение да забавя неизбежното.
Професор Адлър се засмя:
— Шерифе, в интерес на истината, чувал съм.
Торн изучаваше внимателно Артемис. Нямаше много за гледане, но той беше опитен наблюдател.
Артемис изглеждаше толкова ненабиващ се на очи и незабележим, че би могъл да мине с РПГ16 през фоайето на Белия дом, без да привлече каквото и да е внимание.
Той говореше малко, не показваше страх или нетърпение и сякаш едва забелязваше присъствието на Торн. Въпреки това от време на време, когато той си наливаше кафе или проверяваше прозорците и вратите, стрелваше поглед към него.
Въпреки че Торн не правеше излишни движения, той изобщо не можеше да се сравнява с неподвижния като статуя асасин. Артемис почти не помръдваше, облегнал гръб на стената, откъдето имаше най-добра видимост към първия етаж.
Торн се настани недалеч от него, защото Артемис бе прав — от този ъгъл първият етаж се виждаше най-добре. Той се облегна назад и подпря цевта на мосберга на стената. С възглавница на гърба можеше да изкара достатъчно дълго.
Нямаше какво друго да правят, освен да чакат, но нещо глождеше подсъзнанието на Торн. Един инстинктивен страх, който хората пренебрегват, но никога не погребват напълно.
Ходещ скелет?
Торн не се тревожеше от самата идея, а от факта, че я беше обмислял, макар и за кратко, като възможно обяснение.
Естествено, знаеше, че скелетът не се беше разпаднал от въздуха. Ребека се престори, че вярва на това обяснение, защото така й се искаше, но дълбоко в себе си усещаше истината. Той също знаеше, че е невъзможно някой да се е промъкнал край него по стълбите, да е напъхал скелета в чувал и да се е измъкнал, без той да го усети. Торн се доверяваше на инстинктите и на опита си твърде много, за да приеме подобно обяснение. Оставаше само една възможност.
Ходещ скелет. И обяснението, че той се е изправил и си е тръгнал.
Ей така.
Просто се е надигнал и си е отишъл.
Със сигурност в Салем, Масачузетс, биха приели тази теория за възможна, но Торн щеше да се въздържа, докато не научи повече.
Във всеки случай имаше причина да не пренебрегва тази хипотеза — ако скелетът наистина беше прокълнат и владееше фантастична, още неизвестна енергия, той щеше да нападне Торн на собствената му територия, преди да потърси семейството му в убежището. Затова Торн щеше да се остави да бъде намерен лесно. Независимо дали това същество беше ходещ скелет или просто ненормален наследник на вещица или магьосник, Торн предпочиташе да преследва него, а не семейството му.