Той прочисти гърлото си.
— Когато най-сетне всичко свърши и навън падна пълен мрак, изпълзяхме през капака на пода… и видяхме кървавата баня. — Изражението му бе уморено. — Намерих убежища за децата, но знаех, че тази „армия“ ще се върне и ще избие още от нас, ако не бъде спряна. Не ги интересуваше нито разум, нито милосърдие. Затова аз ги спрях… с техните собствени методи. — Той подсмръкна. — После Светият престол реши, че мога да бъда по-полезен за църквата… по друг начин.
— Изглежда ти иде отръки — подхвърли Торн.
— Приключвам тези неща бързо. Мразя насилието и насилниците.
— Кой те обучи?
Той вдигна рамене.
— Както ти сам каза, изглежда имам дарба за това. Бях обучен от мои предшественици. Но истината е, че нямах нужда от много тренировки.
— Обзалагам се, че е било така.
— А ти, господин Торн, помниш ли защо се посвети на спасяването на хора?
Артемис се усмихна на учудения поглед на Торн.
После погледна отново към вратата и истински се засмя.
— Да, господин Торн, зная доста за теб. Никога не влизам в битка, докато не опозная и другите участници. — Усмивката му бавно избледня. — Детектив и войник, ти си спечелил Сребърната звезда, защото си изнесъл четиринадесет от твоите момчета под неприятелски огън. После, макар и ранен, си насочвал артилерийския огън, който накрая спасява целия ти полк. Бил си най-добрият патрулен полицай в Лос Анджелис, след това детектив по убийствата, получил осем похвали за храброст. — Той оглеждаше внимателно Торн. — Помниш ли какво те накара за пръв път да вземеш оръжие в ръка?
Този въпрос и Торн си беше задавал, но не бе стигнал до отговор.
Оръжията и насилието май бяха единственото, което познаваше. Най-ранните му спомени бяха от тренировки по карате, бокс и борба. Вторият му баща го малтретираше и Торн отрано се научи да се защитава, сам да превързва раните си, да ги крие, да устоява на страданието без медицинска помощ, подкрепа или любов.
Не прекаляваше със самоанализата в търсене на причини. Знаеше, че между задаването на въпроса и получаването на отговора винаги има мъглива зона и се отказа да търси. А след известно време това престана да го интересува.
Беше посветил живота си на това да спасява своите другари войници, потиснатите, слабите, безпомощните и обречените. Изпитваше съчувствие към тях. Знаеше, че е постигнал нещо. Но наистина не разбираше откъде идва това съчувствие и не смяташе, че някога ще открие отговора.
Донякъде завиждаше и се възхищаваше на асасина. Сигурно беше умиротворяващо да си наясно защо си станал такъв.
Торн обаче много добре знаеше защо чака и другите тази вечер. Но ако те по някакъв начин застрашаваха неговото семейство… тогава възможностите не бяха особено привлекателни.
Той огледа първия етаж. Нищо. Часовникът продължаваше да тиктака.
Нищо.
С типичния тон на свещеник Артемис каза:
— Господин Торн, Бог не товари сърцето на човека повече, отколкото то може да понесе. Бог планира и всяка наша стъпка. Той не иска от нас да разбираме, а ние и не можем. Единственото, което иска от нас, е сърцата ни да останат чисти, а Той да ни води.
Торн въздъхна дълбоко. Присви очи и погледна нагоре към невидимата част от коридора.
— Ще дойде — промърмори Артемис, — само търпение…
Торн го погледна.
— А щом дойде?
— Тогава ще танцуваме с дявола.
— Това е всичко, Тейлър.
Рязко отдаване на чест, което щеше да го прати за десет години в карцера на всяко уважаващо себе си военно учебно заведение, беше единственият отговор и Тейлър си тръгна.
Кейхил се изненада, че професорът не го уплаши, макар че би трябвало.
Този човек имаше славата на титан дори сред най-изтъкнатите интелектуалци. Преподаваше в Принстън, Харвард и Йейл. Беше защитил докторати по антропология, египтология и теология. Преди две години негова книга спечели „Пулицър“. Доколкото знаеше Кейхил, тя анализираше „приликите в страха от Бог“ между древните култури.
Да, Кейхил беше проверил Адлър, за да се увери, че той може да им помогне или че поне няма да влоши положението. Шерифът откри, че професорът е роден през двадесетте години в Плимут, Англия, и е израснал в Кеймбридж. Завършил Тринити Колидж с първия си докторат на петнадесет години, а по-късно получил и много други степени. Той беше учен с международна известност, смятан за един от най-големите мислители в своята област. Но в каква точно област работи Адлер, беше трудно да се определи.