— Никога не носи нож, когато очакваш стрелба промърмори Бен, докато мързеливо въртеше волана. — А аз имам пушка, партньоре.
Когато излезе от завоя по-бързо от обикновено, изобщо не му мина през ума, че в новия асфалт може да има дупка. А щом я видя, вече беше късно да завие, за да я избегне. Трябваше да продължи направо.
Влезе в дупката с около осемдесет километра в час и предната гума се спука. Бързо губеше контрол, но все пак успя да спре със силно стържене. Тогава видя, че джантата се е изкривила, и измъкна крика и кръстатия ключ.
Бен беше фермер и да смени гумата по средата на този ураган, за него беше фасулска работа. Той обичаше да се хваща на бас с жена си, че ще смени гума за три минути, ако тя успее да му направи шоколадов пай за същото време.
Работеше от минута по гумата, когато се сети за дупката и хвърли поглед към нея.
Беше странно такава дупка да се появи толкова скоро на прясно асфалтирания път. Бен отбеляза наум, че първата му работа другата седмица ще е да поговори с хората от общината. Все старият проблем: пак са използвали погрешен размер чакъл.
Бен не беше новобранец. Беше работил какво ли не и знаеше какъв размер чакъл в какви случаи е най-подходящ. Знаеше, че тук е нужен дванадесети размер, който да легне в основата на платното. Трябваше да бъде колкото може по-дребен и стегнато валиран. Неопитните пътни строители сигурно бяха използвали шести размер, а неговото предназначение беше главно за септични системи, тъй като с времето големите камъни щяха да се разместят.
Бен беше казвал хиляди пъти на своите работници:
— Основите са главното и в пътя, и в къщата. Ако изтървете основите, няма значение какво има отгоре. Няма значение колко добре е построено то. Защото ще падне. Може би не днес, нито утре, но достатъчно скоро. И нищо няма да може да се направи.
Нямаше нужда Бен да оглежда пътя внимателно. Знаеше какво бяха направили и го приписа на тяхната неопитност. Щеше да изнесе случая пред областната комисия, когато Регина, репортерката от вестника, също е там. Тя щеше да се погрижи за това, бяха приятели. Той едва не се изсмя, когато завъртя кръстатия ключ. Тия от комисията много се страхуваха от лоша реклама. Тя беше почти толкова неприятна, колкото данъчна проверка и…
Пук.
Когато чу звука, Бен обърна глава и ръцете му спряха да въртят ключа. Със затаен дъх осъзна, че се е втренчил в края на гората. Тя се издигаше на четиридесет метра зад него, потънала в мастилен мрак. Пълен мрак.
Никой не можеше да вижда в толкова непрогледно черно.
Включително Бен.
Беше почти пълнолуние, но облаци забулваха бледата луна. Бен се огледа наоколо: нямаше фарове, стопове, дори светулки не се виждаха. Докъдето погледът му можеше да стигне. От завоя нямаше и къщи, но той го знаеше и без да гледа, защото познаваше всяка колиба и бунище чак до Андоувър.
В далечината чу дърварски камион, но той беше на кръстовището, на 7–8 километра от него и не идваше насам. Трупите не тръгваха от Андоувър, а отиваха в града.
Беше сам в мрака.
За миг това го обезпокои, но той се засмя на собствената си глупост. В кабината си държеше стара 12-калиброва пушка за лисици, ранени елени и малко вероятни срещи със злосторници. И макар да не му харесваше, щеше да ги просне с нея, ако се стигнеше дотам. Беше го правил във войната, можеше да го направи и сега.
„Сигурно е някой койот… Или в историята за дявола от Джърси все пак имаше нещо вярно… Възможно, ли беше такова същество да живее в гората, без да го открият… Човек никога не знае.“
— Смени гумата, старче.
Бен чу собствения си шепот и не се поколеба да повтори съвета.
— Просто я смени.
Той постави ключа върху гайката, когато почувства… по-скоро почувства, отколкото чу… някого от дясната си страна.
Бен беше ветеран от Корея и знаеше как да се справи. Дланта му започна да се поти и той стисна по-здраво кръстатия ключ, когато започна да се изправя. Не искаше да нарани някой глупак, който смята, че лесно може да отмъкне нещо…
Бен спря да се движи, преди да се бе изправил напълно.
То се влачеше срещу него.
Беше облечено в провиснали черни дрипи. Мръсни… толкова мръсни, сякаш е било изкопано от гроба. Бен забеляза, че костите на пръстите му са бели като лицето.