— Шерифе, разбрах, че си интелигентен човек, и моля те, не ме разбирай погрешно, но това не е толкова шокиращо, колкото ти се струва. Получавам и по-странни съобщения от психиатри, които се смятат за титани на мисълта.
Кейхил откри в това известна забава и дори облекчение. Ако целта на професора беше да го накара да се поуспокои, той я бе постигнал.
— Предполагам, че не съм единственият, нали?
— О, съвсем не, шерифе. Не и в тази част на страната и по това време на годината. Вси светии е само след седмица и из въздуха витаят привидения, демони, вещици, заклинания, сборища на вещери и поличби. Между научните и метафизичните факултети във всички университети бушуват дебати. Вандализмът и ограбването на гробове са в своя апогей и…
— Разкажи ми за това — прекъсна го Кейхил. — Миналата седмица трябваше да озеленя наново три гроба. — Той се замисли, както винаги, щом станеше дума за обир на гробове. — Какво искат тия хора от мъртвеца? Та той е мъртъв.
— О — махна с ръка професорът, — искат обичайните реликви на властта: талисмани, амулети, кичур коса или нокът. Може да търсят и книга със заклинания. Сред тайните сборища има традиция — починалият отнася тайните си в гроба. А тайните, както знаеш, са власт.
Кейхил дълго мълча, втренчен в една точка.
— Какво ще кажеш за този скелет?
Професорът изду устни и внимателно събра връхчетата на пръстите си пред удивително гладкото си и загоряло лице.
— Преди да кажа нещо, искам да знам — започна той, — беше ли ранен някой при това произшествие със… скелета?
Кейхил изпита голямо облекчение. Очакваше от професора множество странни погледи и въпроси като: „Какво, за Бога, те кара да мислиш за ходещи скелети? Това не звучи ли малко параноично? Да не си луд? Настина ли мислиш, че един скелет може да стане просто така и да тръгне?“.
— Не — чу се да отговаря Кейхил, — никой не беше ранен.
— Добре.
— Професоре, извинявай, но ти изобщо не изглеждаш смутен — Кейхил поклати глава. — Разбирам, че очакваш да откриеш нещо такова в Северна Африка, в Трансилвания или на някое друго странно място. Но мисля, че такива неща не се случват често отсам Атлантика.
Професорът тихичко изсумтя.
— Не си мисли, че най-образованият човек не споделя страховете на най-примитивния. Хората са си хора. Образованието не те откъсва от твоя инстинкт. Много често, колкото повече знае човек за тези неща, толкова по-склонен е да приеме невъзможното. Познанията, приятелю мой, са родители на скромността. Най-голямото интелектуално престъпление е да не осъзнаваш, че не знаеш почти нищо.
Кейхил разбра подтекста много добре, но се надяваше, че бърка.
— Искаш да кажеш, че това е възможно?
— Всичко е възможно, приятелю.
Кейхил стана и закрачи из помещението. Почувства подтик да провери дали оръжието му е заредено, но успя да му устои.
— Как може това да се обясни научно?
— Точно това ти казах. Не подлежи на научно обяснение — отговори професорът. — Във вселената има необясними същества и сили. Те не могат да бъдат предмет на науката. Например магията не се смята за наука. И независимо дали я наричат бяла или черна, вещерство или шаманизъм, става дума за едно и също нещо. Това е практиката да се манипулират природните и дори свръхестествените сили. Няма свободна воля… Няма място за волята Божия.
Замълча и после допълни:
— Или поне така се смята.
Кейхил стоеше мрачно замислен до прозореца и поглъщаше думите на професора с известна готовност, защото му имаше доверие. Но нямаше никакъв опит със свръхестествени феномени.
Когато Адлър заговори отново, шерифът осъзна, че от доста време стои неподвижен.
— Да, истинският магьосник не вярва, че има неща извън неговия контрол. Това го кара да се мисли за Бог, а не за подвластен на Господа, точно както Сатаната избра да издигне трона си над Най-висшето. И макар някои да се възхищават на такива самохвални амбиции, лично аз смятам, че мястото на Бога е вече заето.
В съзнанието на Кейхил бавно започна да се оформя цял калейдоскоп от въпроси, сякаш Самсон въртеше мелничния камък върху житото. Безкрайни кръгове с безкрайни въпроси — задънената улица на надеждата.
Професорът очевидно усети това, защото бавно погледна първо часовника си, а после към прозореца. Навън беше черно като в рог.
— Защо не отидем там, където се е случило всичко това? Много ми се ще да видя мястото.