— Прекалено изпипан арсенал за свещеник — отбеляза той. — Е, предполагам, че това не е най-глупавият начин да издухаш три хилядарки. — Тук направи пауза. — Нали сте се клели да бъдете бедни?
— Да.
Торн почака малко, но Артемис не се впусна в обяснения. Капенето продължаваше.
Свещеникът се размърда.
— Трябва да призная… този е лесно предвидим. Сигурно е в много отслабено състояние.
— Това нещо е сериозно отслабено?
Артемис обърна глава и го погледна в лицето.
— Приятелю, ти не си открил просто скелет. Открил си магьосник, изхабен от дългите години в гроба. Но чрез черната сила той все пак е успял да си възвърне някакво подобие на живот. И със съответните ритуали може да укрепне.
Торн дори не мигна.
— Малко ми е трудно да повярвам — заяви той накрая.
— Трудно ли ти е да повярваш в шума от капещия кран? — попита асасинът. — Върви и огледай всички кранове в къщата си, господин Торн. Звукът ще спре. А щом се върнеш, ще започне отново. — Той махна неопределено с ръка. — Но това са детски работи. Този е слаб засега. Дори още не е започнал както трябва.
Торн направи гримаса.
Капещи кранове. Странни звуци. Ходещ скелет. Зъл магьосник. Свят асасин. Нервен монсеньор. Уплашен шериф. А собственото му семейство се крие.
В него се надигаше нещо, което го бе съпровождало цял живот, но сега беше по-силно и по-дълбоко. Никога не бе устоявал на подтика да защитава беззащитните. Хиляди пъти бе рискувал живота си за жертви на тирания с пълното съзнание, че никога повече няма да ги срещне. Бе воювал ожесточено като войник и полицай. Но никога не му се беше налагало да се сражава за собственото си семейство.
Заради силната му загриженост семейството му никога не беше излагано на опасност. Ребека я наричаше параноя, а той — дълг. И не вярваше, че човек може да си осигури безопасност, като бяга от заплахата.
Можеше да отиде до жилището на Де Марко, да вземе семейството си и да изчезнат някъде. Можеше да нареди на транспортната фирма да натовари всичко, което бе разтоварила, и да си купи друга къща.
В тези доводи имаше смисъл, ако изключеше един факт: това същество застрашаваше неговото семейство и заплахата беше трайна. А това Торн нямаше да търпи.
Ако скелетът не беше изчезнал тайнствено под носа му и не беше отнесъл неговата „Берета“, Торн щеше да зареже цялата работа. Но то беше взело оръжието, а това означаваше, че има някакъв план. Знаеше много добре какво прави.
После в бърза последователност се заредиха тежко раненият свещеник, странното нахлуване на монсеньора, на тайнствения асасин и на един шериф, изпълнен с уважение или страх от черната тайна на тази къща.
На Торн не му пукаше от това. Решаващ фактор за него беше заплахата срещу неговото семейство.
Той дори не се замисли за отстъпление. Щеше да доведе тази работа докрай, и то сега. Щеше да открие какво предизвиква тези събития и да се погрижи то да бъде унищожено. Дори ако залогът беше собственият му живот. В този момент нямаше по-малка грижа от този дали ще живее, или ще умре.
Не, нямаше да прекара остатъка от живота си в опасения, че това нещо преследва него или децата му.
В момента всичко, с което разполагаше, беше звукът на капещата вода. Но в собствената му къща този шум звучеше като стрелба. Анализът на Торн беше прост: нещо чуждо и враждебно е влязло в моята къща и заплашва жена ми и децата, затова аз ще го убия.
„Каквото и да е… ще го убия“.
Артемис изглежда усети мислите му или прочете всичко по мрачното му изражение.
— Детективе, какви са плановете ти?
— Наричай ме Торн или Майкъл. Което си избереш. — Торн помълча. — Аз се пенсионирах.
Артемис кимна бавно.
— Плановете ти?
Студеният поглед на Торн разкри всичко. Асасинът се изсмя, но смехът му приличаше повече на грухтене.
— Торн, някои създания са обитавани от сили, които не разбираме. Те не умират като хората. Ако този тук е това, което монсеньорът подозира, то се е изправяло срещу милиони и винаги е побеждавало.
Торн не трепна. Гласът му прозвуча безизразно:
— Вие сте се борили срещу нещо такова и преди, нали?