Да, тогава разбра, че Богът на Мойсей е по-силен от Сет, но няма полза от силата там, където побеждава невежеството.
Израилтяните бяха обречени, защото бяха слепи за силата, която беше на тяхно разположение. Точно както неговия собствен народ, египтяните, бяха обречени, защото не познаваха дълбоките сили на магията на Сет.
— Глупаци…
Гърленият му смях наподобяваше ръмжене.
— Бяхте обречени да бъдете победени от роби…
Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че мъжете не са го последвали в гората. Щеше да усети с лекота и най-внимателното преследване от хора, така както би чул носорог, втурнал се срещу него през изгорените от слънцето тръстики край Нил.
Но подчинявайки се на импулса за самосъхранение, се обърна да провери.
Нищо…
С презрителен поглед към къщата и мъжа, който още клечеше в края на полето — да, ще те запомня той се обърна към мрака, който се бе превърнал в негов дом.
И изчезна.
Прегърнала Антъни през раменете, Ребека втренчено гледаше сгряващия сърцето огън, който мъжете в черни одежди толкова любезно напалиха за нея и децата.
Не беше ги молила за това. Мъжът просто влезе в стаята, погледна ги, сгушени на дивана, наведе се и след минути стаята се окъпа в уютно кехлибарено сияние. Той се изправи, усмихна се кротко и каза:
— Нашият командир е с твоя съпруг. Уверявам те, че той е в безопасност.
Ребека наведе глава:
— Благодаря.
Мъжът си тръгна тихо, както беше дошъл. И тя се досети, че безшумното придвижване и постоянното усилие да не се набиваш на очи до такава степен бяха станали част от техния живот, че те го правеха дори когато не беше необходимо.
Този човек можеше да прекоси пълна с хора стая, без никой да го забележи. Останалите бяха същите. Просто идваха и си отиваха без шум и без да привличат внимание. Не я гледаха в очите, не я доближаваха, никога не се движеха бързо, не издаваха посока или намерение. Бяха безинтересни като закачалка за дрехи.
Изглеждаше лесно, но Ребека знаеше, че това е цяло изкуство. Беше виждала Торн да прави същото. Нахлупваше шапката над очите, слагаше слънчевите очила и просто… изчезваше. Внезапно ставаше толкова безинтересен и скучен, толкова безличен, че човек никога не би го погледнал втори път. Но ако пожелаеше, би могъл да поеме контрол и над най-заплетената ситуация със своя гръмлив глас и изражението „не взимам пленници“. Огънят бе започнал да я приспива, когато монсеньор Де Марко влезе тихо в стаята. Спря на прага с кръстосани на гърба ръце. Тя почувства погледа му и вдигнал очи с лека усмивка.
— Заспаха — прошепна. — Благодаря.
Монсеньорът се усмихна в отговор.
— Утре ще се чувстват още по-добре. Сигурен съм, че им осигурихме достатъчно занимания за отвличане на вниманието и няма да им остане време да се страхуват.
— Можеш ли… — Ребека направи пауза, защото не знаеше какво точно да попита — … да ми кажеш какво става?
Свещеникът наведе глава и пристъпи по-близо до камината. После вдигна ръка и се опря на перваза.
— Госпожо Торн, честно казано, и аз не знам.
— Наричай ме Ребека.
Де Марко се усмихна и кимна отсечено.
— Ребека, не знам нищо със сигурност. Нямаше да се тревожим толкова, ако знаехме защо нашият помощник-свещеник направи опит да се самоубие.
За Ребека това бе нова информация и проблясването в очите й го показа.
— Да, шокиращо е — тихо продължи Де Марко. — Но ти имаш право да знаеш — за теб, за съпруга и за децата ти може би съществува заплаха. — Той вдигна очи към тавана. — Няма да ти направя услуга, ако скрия истината от теб. Ако бяхте останали в онази къща, щяхте да сте в сериозна опасност.
— Да, това и аз разбрах — отговори Ребека. — Монсеньор, забравяш, че съпругът ми беше полицай. Свикнала съм да усещам опасността. — Тя замълча. — И страха.
Думите й заинтригуваха монсеньора.
— Макар току-що да се запознах с твоя съпруг, той не ми прилича на човек, който лесно се плаши.
— За себе си не се плаши, но познава страха. — Тя замълча за момент. — Когато Антъни падна и клон прониза белия му дроб, Майкъл се изплаши, че можем да го изгубим. Закарахме го в болницата, лекарите казаха, че ще живее, но въпреки това Майкъл остана до леглото му пет дена, докато не се увери, че детето ще се оправи. — Тя въздъхна дълбоко от спомена. — Ако съпругът ми усети, че децата са в опасност… по-добре се махни от пътя му. Няма да го каже два пъти. И изобщо няма да моли… не и когато са замесени децата.