Де Марко кимна.
— Аз също имам смели мъже, които се заклеха да бранят теб и децата с цената на живота си.
Ребека погледна към вратата, през която бе изчезнал мъжът в черни одежди.
— Асасините?
Монсеньорът я гледа втренчено дълго време и накрая кимна едва забележимо.
— Така си и помислих — каза Ребека, докато се отпускаше под въздействието на топлината от огъня и успокоителното присъствие на монсеньора, който изглеждаше толкова… неофициален в тези мигове на близост. И докато се отпускаше, почувства една сълза, дошла сякаш от нищото, да се търкулва леко от окото й. Тя не издаде звук и не направи движение, които да разкрият страх или болка, но монсеньорът разбра. Той заговори с глас, изпълнен със сила и увереност:
— Съпругът ти не е сам срещу това. В момента най-силният и смелият, най-умният от всички асасини е до него. А преди изгрев ще дойдат и други. Всички те са мъже с непоколебима решителност, въоръжени с умения. Едно древно зло се е събудило. — Монсеньорът се смръщи и се втренчи в пламъците. — Църквата се е сражавала с този демон и преди. Но това е последната битка, защото този път ще го премахнем напълно от лицето на земята. И капка кръв няма да остане от него. Ще го унищожим така, че дори спомен няма да остане.
Ребека избърса лявото си око с ръкава на ризата. После лекичко помилва чорлавата глава на Антъни с мокра от сълзите ръка.
— Сигурен ли си, че можете да го спрете? — попита с неравен глас.
Монсеньорът кимна мрачно.
— Ще го спрем. Битката ще е дълга и ще ни струва скъпо. Не всички от нас ще оцелеят. Но накрая то ще бъде победено, както е било побеждавано и преди.
— Откъде знаеш, че можете да го победите?
— Защото Господ, Съдник на цялата земя, няма вечно да страда от богохулството му срещу Светия Дух. — Изражението на Де Марко стана още по-мрачно. — Да… има глава, върху която трябва да падне наказанието… и час на избавлението… когато огромната му сила ще бъде недостатъчна, за да победи Божия гняв.
— Какво представлява то?
— Мерзост — отговори монсеньорът с неочаквано избликнал гняв. — Чудовищна останка от чудовищен век, същество с такава дяволска сила, че прояви неуважение дори към Мойсей, като копира чудесата на Всемогъщия. Вярно, някога е било човек, но чрез тайни, изгубени заедно с един отдавна мъртъв свят, се е превърнало в нещо много повече. Не знаем как призовава силите, които вика. Не знаем как постига тъмните си цели. Много неща не знаем. Но знаем едно — то може да бъде победено. Знаем, че мечът сече и в двете посоки и че може да изгубим мнозина от нашите храбри братя в тази битка, но накрая ще го победим.
Ребека примигна.
— Звучи… като някакъв демон.
— Някога е бил египетски магьосник — сбръчка чело Де Марко. — Но точната дума за това… това нещо е толкова ужасна, че е била изтрита от всички древни ръкописи на Египет и Израил. — Той замълча за малко. — Очевидно египтяните са се страхували от него дори повече от евреите.
Мълчание.
— Защо са се страхували от него? Не е ли бил египтянин?
Монсиньор Де Марко вдигна рамене.
— В интерес на истината не знаем със сигурност нито откъде е — дошъл, нито неговото име. Имаме подозрение… една стара църковна легенда, но няма начин човек да е сигурен. — Монсеньорът отново се загледа в пламъците и след малко се сепна.
— Извинявай, замислих се. Ще помоля майката игуменка да дойде и да се погрижи за вас. Ще се свържа и с моите хора, за да се уверя, че всичко в дома ти е наред. Утре семейството ви отново ще се събере.
— Благодаря ти — каза Ребека, усещайки как умората я обгръща. Не беше далеч от неспокойния сън. Но по-добре неспокоен, отколкото никакъв.
Майкъл не беше вярващ и макар да го беше подтиквала да се присъедини към църквата, но без да го тормози и мърмори, той просто отказа. Тя се почуди за миг дали, когато се изправи срещу истинско зло, сърцето му няма да се отвори за нещо по-голямо, но тази мисъл бързо беше засенчена от отчаяна надежда…
Надеждата, че той няма да загине в сблъсъка.