Торн бе приклекнал неподвижно в края на гората, а Артемис беше до него.
Рамо до рамо се взираха в черната полунощна тишина. Нищо не се виждаше. Не можеха да различат дори огромните стволове на издигащите се в небето дъбове.
Торн не бързаше да се раздвижи. Предпочиташе да клечи тук, наблюдавайки, преди да излезе в непозната територия срещу враг, когото още не беше проумял. Сигурен бе, че асасинът разбираше природата на това нещо, но Артемис не беше от най-многословните. Той не отмести очи от края на гората, когато прошепна:
— Какво е това нещо?
Артемис не каза нищо.
— Стига игрички. Може ли помпата да го повали?
Шепотът на Артемис едва се долавяше:
— Не съм специалист по тези неща, но смятам, че е магьосник, оцелял през вековете чрез черна магия. Трябваше да е умрял преди векове, но знае стари тайни… тайни, изгубени за света от хиляди години. Неговият вид вече не съществува. — Настъпи малка пауза. — Сега сме само ние и той.
Асасинът хвърли едно око на пушката помпа на Торн.
— Не мога да кажа дали нашите оръжия ще го спрат. Когато е изморен, е по-уязвим. Но първо трябва да изтощим магията му. Торн, магията е действителна сила и ние не знаем нейните граници. Съществува и „лечебна магия“. С нея той може да ускори своето оздравяване, за да се спаси. Но все пак има някаква граница.
— Магьосник — промърмори Торн, докато се взираше в мрака с присвити очи. Той хвърли поглед към Артемис.
— Колко патрона имаш?
— Колкото мога да нося.
— Добре — отговори Торн, — но достатъчни ли са да убият онова нещо?
Вдигане на рамене.
Торн се намръщи.
— Бих почакал още, но така или иначе трябва да го направим. Да тръгнем след него и да си опитаме късмета.
Той се изправи.
Артемис го хвана за рамото.
— Нямаме светлина! — Той посочи към дърветата с глока. — Това е неговият свят! Там може да се случи всичко! Той манипулира материята! Видя го със собствените си очи!
— Имаш ли по-добър план? — изсъска Торн.
Асасинът се огледа. Наоколо нямаше нищо, освен клони и мъртви листа.
— Имаме малко предимство, но мисля да почакаме до сутринта. Може би силите му не са толкова големи на светло. Тогава ще…
Фаровете осветиха оградата и двамата се извърнаха едновременно.
Алеята за коли се спускаше надолу по хълма и представляваше дълга асфалтова лента, която завършваше в кръгъл павиран паркинг точно пред къщата. На Торн му трябваше секунда да разпознае марката на колата по фаровете. После зърна сребърната звезда на шофьорската врата.
— Това е Кейхил — промърмори той и погледна към гората. — По-добре да влезем вътре, защото ако не ни открие, ще почне да търси наоколо. Не искам нещата да излизат от контрол.
Артемис нямаше възражения и тръгна след Торн. Внимателно се промъкнаха до задния вход на къщата. Вече бяха вътре и Торн точно издърпа четирите ножа от вратата и ги хвърли на кухненския плот, когато нетърпеливото чукане на Кейхил заеча из къщата.
Един бърз поглед потвърди, че Артемис вече бе седнал в далечния ъгъл като стар приятел, който се е отбил на гости. Торн облегна помпата на стената и тръгна към предната врата, защото Кейхил вече почти блъскаше по нея.
— Добър вечер, Кейхил — каза Торн и забеляза високия мъж с вид на политик до него. Човекът се поклони със старомодна любезност, стиснал меката си шапка в ръка.
Торн му отговори с кимване.
— Приятно ми е.
После се обърна и влезе вътре. Кейхил не се нуждаеше от покана. Влязоха. Шерифът затвори вратата и не само я заключи, но си направи труда да пусне резето и да сложи веригата.
Влязоха заедно във всекидневната. Когато Торн се обърна, видя неподвижния Кейхил, втренчен в Артемис, който му кимна сдържано.
— Ха — изсумтя Кейхил, — тук става все по-весело. Кого още чакаме? Папата?
Лицето на Торн остана безизразно.
— Какво искаш, шерифе?
Кейхил оглеждаше разбитото чекмедже.
— Какво му се е случило на това?
— Заяде.
— Хъм — беше коментарът на Кейхил, който тръгна към възрастния мъж. — Показвах на професор Адлър областта, малко нещо като връзки с обществеността. Случайно му споменах какво, си открил в мазето си и той пожела да го види. Занимава се с археология, легенди и такива работи. Разбира се, ако нямаш нищо против.