Торн погледна Адлър. Възрастният мъж беше олицетворение на научното търпение и любезността. Съмняваше се, че Кейхил, а в интерес на истината и всички останали, осъзнават каква информация може да им предложи професорът. Торн реши, че възрастният човек ще им бъде полезен.
— От теб зависи — повтори небрежно шерифът. — Просто помислих, че може да се почувстваш по-добре, като разбереш колко е старо това нещо.
— То изчезна.
— Да, станало и си тръгнало. — Кейхил посочи към професора. — Казах му.
Адлър не се засмя. Внезапно на Торн му се прииска да го беше направил. Без да поглежда към Кейхил и без да го е грижа какво ще си помисли той, Торн взе пушката. Артемис каза от стола:
— Аз ще остана тук.
Торн се обърна към Кейхил:
— Готов ли си?
— За какво ти е помпата?
— Заради плъховете — измърмори Торн и погледна към учения. — Готов ли сте, професоре?
— На вашите услуги.
— Тогава да тръгваме.
Торн бутна вратата към кухнята, като много добре знаеше, че Кейхил няма да пропусне дупките от ножовете.
— Да не си тренирал? — попита той.
Следата от нож си е следа от нож, размишляваше Торн. Няма смисъл човек да я отрича или представя за нещо друго. Кейхил не е глупак.
— Бяха си тук — отговори той, докато се насочваше към вратата за мазето. — Просто си пропуснал да ги забележиш преди. Аз също. Вероятно наследство от предишните собственици.
Торн отвори вратата към мазето и се вгледа в тъмнината. Прииска му се да вкара патрон в цевта, но дисциплинирано си напомни, че там вече има един. Посочи към масата. Върху нея стояха изправени шест фенерчета. Той положи усилие да звучи спокоен, както обикновено, и каза:
— Вземете си по едно. Светлината е доста слаба.
Миг по-късно се спускаха по стълбите и Торн усещаше как с всяко стъпало въздухът става все по-студен, а тъмнината още по-непрогледна и гъста. Имаше усещането, че може да я докосне.
Потната му ръка стисна по-здраво пушката помпа.
Беше се случвало и преди.
Много, много отдавна… и преди се беше случвало.
Не, това не беше първият път, когато временно го възпираха. Преди двеста години онзи амишки18 старец и безстрашният авантюрист пуритан се бяха изправили срещу него, въоръжени единствено с примитивната си вяра, саби, факли и пушки.
Ако беше предвидил истинските измерения на тяхната смелост и способността им да обединят обърканите жители на града, щеше да убие първо тях двамата.
Това беше първата му грешка. Но тя се превърна в последна.
Това, че беше погребан цели три хиляди години, бе притъпило бойните му инстинкти, затова не разбра веднага каква опасност представляват. Да, беше направил класическа грешка: започна да действа, преди да е опознал своя враг — грешка, която нямаше да повтори. Този път щеше да открие най-силните и да ги премахне първи. Едва след това щеше да подчини робите.
Кръвта на фермера му беше дала достатъчно сили да призовава малки магии. Магии, които биха изглеждали смешни срещу Мойсей. Но сега поне беше достатъчно силен, за да проучи врага си.
Вече знаеше, че трябва да ги убие, но инстинктът му подсказваше, че ще се окажат трудна плячка.
Той си напомни, че всеки човек — наистина всеки човек, може да бъде пречупен. И Артемис, и онзи, когото наричаха Торн, можеха да бъдат пречупени.
Той искаше да осъществи плана си, като избегне дългата и болезнена борба.
Опознай врага си…
Артемис беше предвидим. Той беше свещеник и воин на еврейския Господ. Другият, Торн, представляваше известна загадка. Не изглеждаше кой знае колко сериозен противник, но и пуританът авантюрист преди двеста години не приличаше на такъв. Едва когато го прониза със сребърна сабя, той осъзна опасността.
Винаги използваха сребро, а той не знаеше защо силите му не действаха срещу този проклет метал.
В това нямаше никаква логика. Той можеше да превърне парче дърво в дракон. Можеше да преобрази водата в кръв. Можеше да обърне течението на Нил, да призовава армии, зверове и демони. Но не можеше да надвие силата на среброто.
Спомни си скинията19 на Мойсей. Колоните от ситим20 бяха покрити със злато, но имаха сребърни вдлъбнатини за прътите със златните куки, които държаха булото над Светая светих и Кивота на завета.
Колоните в палатката и скинията бяха върху основи, изковани от сребро. Нито една от тях, както и носещите греди, не бяха заровени направо в пясъка. Всички бяха вкарани в здраво изработени сребърни основи, въпреки че среброто не притежаваше величието на златото.
18
Амиши — по името на основателя на християнската анабаптистка секта в САЩ Якоб Аман. Амишите са от швейцарско-немски произход, говорят диалект, известен като „пенсилвански немски“, и избягват достиженията на модерната цивилизация, като тока и автомобилите. — Б.пр.
20
Вид дърво (вероятно черна акация), което почти не гние и от което Мойсей изработва Кивота на завета и скинията. — Б.пр.