Разбира се, хората започнаха да боготворят Рамзес. Но властта зад трона беше Ианий, винаги е било така. Фараоните, които забравяха, че той е над тях, не живееха достатъчно дълго, за да съжалят за своята наглост.
Плановете му се объркаха чак когато онзи, когото наричаха Александър Велики, нахлу в страната, без да срещне никаква съпротива от надебелялата и щастлива египетска армия. Той можеше да контролира фараона и народа, но не и такъв блестящ и решителен завоевател начело на милион войници.
Дааа, помнеше чашата червено вино, която му предложи красивият Александър като обещание за договор. А той отпи от нея с желание, радостен, че малкото оцелели от глупавите авантюри на Рамзес II срещу войнолюбивите хети няма да бъдат избити.
После не помнеше нищо.
В своята мъдрост, възпитана у него от Аристотел, Александър беше разбрал кой е истинската власт зад трона и умно заложи капана. Заключиха китките му със сребърни белезници, върху които бе издълбано името на юдейския Бог, не можеше да се съпротивлява, защото беше в безсъзнание.
Беше безпомощен, защото силата го напусна в името на Бога на Авраам, Исак и Мойсей. Качиха го на борда на плавателен съд и поеха към края на света. Но не стигнаха до него, а се блъснаха в този континент.
Обезумял от треска и глад, готовият на самоубийство екипаж го — отнесе навътре в страната, зарови го в погребалната могила на тези непознати диваци и така… беше забравен.
Нямаше никакъв спомен от следващите 2500 години.
Спомни си поражението, което последва след първото му възкресение, и си напомни този път пръв да нанесе удар. Да удари, преди да са успели да се подготвят.
Трябваше да ги победи, преди да са разбрали достатъчно, за да повикат онези мъже, които го бяха победили по-рано. Той усещаше, че двамата в къщата притежават нещо от пуритана и че са яростни и безстрашни воини. Но живата плът нямаше да бъде достатъчна. Имаха нужда и от служител на живия Бог, Господа на Мойсей, Бога на Израил.
Нагазил до глезените във водата и облян от лунната светлина пред входа на пещерата, той се огледа сред вековни корени, дебели колкото ръцете му, и различи пет саркофага, полузаровени в калната пръст. Той кимна бавно и доволно. Можеше отново да започне…
Съсредоточи се и тържествено протегна ръце.
Печатите на саркофазите се строшиха и паднаха.
Той се изсмя.
— Събудете се, деца мои. Имаме свят да управляваме…
11.
Спускането в „подземието“, както Торн вече наричаше мазето, мина без произшествия и след няколко мига те бяха пред наново иззиданата стена.
Кейхил бе изненадан:
— Не си си губил времето, а?
Торн вдигна рамене и грабна кирката.
— Дръпнете се — промърмори и е три удара изкърти достатъчно голям отвор, през който да се промъкнат и да влязат в гробницата.
Професорът се наведе, бавно и много внимателно мина през отвора, светейки си с фенерчето. Отне му само миг, за да открие мястото, където беше лежал скелетът.
— Да — промълви той, докато внимателно разглеждаше клиновете, забити здраво в стената. — Естествена пещера, проядена във варовика от киселинните газове. Есекс Каунти не е далеч от голяма пукнатина в земната кора.
— Значи не е изкопана нарочно? — изсумтя Кейхил.
— Само са я разширили.
Професорът насочи светлината на фенерчето към стените и Торн за пръв път забеляза успоредните следи от кирките. Мина известно време. Торн нямаше нищо против да остави човек, който имаше някакви познания по въпроса, да огледа на спокойствие мястото.
Професор Адлър плъзна лъча по стената и спря. Не погледна Торн, когато попита:
— Само един скелет ли намерихте?
Торн примигна от изненада:
— Да. Защо?
Адлър започна да претърсва по-старателно. Той обиколи ъглите на помещението, като клякаше във всеки от тях, бръсвайки с ръка пръстта. Продължи да опипва стените и Торн започна да се досеща за причината. Старият учен се опитваше да открие други клинове и кости, някакъв знак, че скелетът не е бил сам.
Преди Торн да успее да каже нещо, професорът попита:
— Намерихте ли нещо друго?
— Не — с неудобство отговори Торн. — Само един скелет и вериги. Нищо друго.