Професор Адлър се изправи и излезе от гроба в мазето.
— Проверихте ли другите стени?
— Какво търсим? — попита Торн.
— Ако не греша — небрежно отговори Адлър, — тук трябва да има още.
Кейхил зина.
— Шегуваш се.
— Пет, за да бъдем точни — професорът заоглежда другите стени. — Но май няма да ги намерим тук. Може би са някъде из околните хълмове.
— Защо трябва да има и други? — попита Торн. — Тези хора не са умрели от естествена смърт.
— Вероятно сте се досетили — каза възрастният човек, — че той не е бил мъртъв, когато са го погребали. Ще има и други. — Той сложи ръка под брадичката и се вторачи в стените. — Казвате, че скелетът просто е изчезнал, докато вие сте чакали заместник-шерифа?
Торн кимна.
— Да.
Професорът също кимна, сякаш беше очаквал това. Торн погледна към Кейхил, който отвърна на погледа му с отворена уста. И двамата не харесаха деловия начин, по който професорът прие идеята за скелета, крачещ по белия свят на собствен ход.
Торн опря приклада на пушката на хълбока си и се втренчи в професора.
— Защо са го погребали така? Вероятно имате някаква идея. Нали сте видели толкова много.
— Невъзможно е да се каже, докато не видя белезниците, господин Торн. Но ще рискувам с едно предположение въз основа на част от надписа върху парчето от веригата.
— Давайте.
— Да се качим горе. Там ще се чувстваме по-удобно.
Възрастният мъж тръгна напред.
— По-удобно за какво? — изръмжа Кейхил.
Адлър се спря на стълбите.
— За невероятното.
Ребека се събуди и видя цяла тълпа свещеници в черни раса и с мрачни изражения в стаята. Очевидно не очакваха да попаднат на нея, защото спряха на мига и се обърнаха, за да се оттеглят безшумно. Докато отгръщаше завивката, тя се провикна:
— Почакайте.
Те спряха като един и се вторачиха в нея.
— Да не сте дошли заради онова, което намериха в моята къща? — попита тя.
Най-възрастният погледна останалите и измърмори нещо на латински. Те се изнизаха безшумно. Но един остана и се приближи към Ребека с протегнати ръце. Здрависа се любезно с нея и тя с учудване усети колко топла и утешителна беше дланта му въпреки хапещия студ навън.
— Мисис Торн? — усмихна се той.
— Да?
— Добър вечер. Аз съм отец Тревър.
В този миг в стаята влезе монсеньор Де Марко. Ребека направи крачка назад, отец Тревър коленичи, а монсеньорът учтиво протегна ръка.
— Ваше Превъзходителство — каза отец Тревър и целуна пръстена.
— Изправи се, стари приятелю — каза монсеньорът й постави ръка върху рамото на свещеника. — Радвам се да те видя отново. Съжалявам единствено, че този трагичен повод е причина за нашата среща.
— Това няма значение, монсеньор. Случайно се срещнах с мисис Торн, но вече вярвам, че каузата е справедлива и твоята загриженост е оправдана. Има ли някакви новини?
— Няма да научим нищо чак до сутринта. Поне така мисля. — Монсеньорът хвърли поглед към широкия портал. — С колко души пристигна?
— Седмина сме — отец Тревър отново се поклони на Ребека, но тя не разбра защо, докато той не заговори.
— С ваше позволение, госпожо, трябва да се присъединя към приятелите си. Пътуването ни беше дълго, а вече не сме така свежи, както преди четиридесет години.
Смехът му беше искрен и разоръжаващ.
На Ребека й бе трудно да повярва, че това е страшният екзорцист, за когото монсеньорът спомена по-рано. Той приличаше просто на възрастен мъж, който търпеливо доживява дните си като свещеник в някоя тиха католическа енория, безобиден и незначителен.
— Заповядайте — обади се Де Марко, — има топла храна и стаите ви очакват. Орденът пази района.
Отец Тревър поклати глава с вродена любезност:
— Създание от този вид може да бъде накарано да се покаже само чрез молитви и постене, монсеньор. Няма да ядем, нито ще спим, а ще се молим до сутринта, когато ще преценим нашия враг.
— Не съобразих — извини се монсеньор. — Ще те заведа при братята.
— Благодаря. — Отец Тревър се обърна за последен път към Ребека. Той внимателно стисна ръката й, докато отново свеждаше глава.
— Мисис Торн, знайте, че вие и децата сте в пълна безопасност тук. Нищо не може да ви се случи.