— Съгласиха се да се пенсионират по-рано, Торн. Финансов въпрос. Спестява на бюджета четиридесет процента.
— С мен има и други — безстрастно обяви Артемис. Ние сме опитни… в случай че има нужда от нас.
— Ще има — обади се Торн.
Професорът сложи точка на срещата, като стана и взе палтото си.
— Добре, чака ме много работа. — Той погледна за последен път към Торн и Артемис. — Съветвам ви да не спите. Но ако се наложи, единият трябва винаги да е буден.
— Защо това нещо ми има зъб? — попита Торн с искрено любопитство. Не можеше да си представи защо то ще се връща тук заради него.
— Най-силното оръжие на това същество е анонимността — отговори професор Адлър с равен глас. — Не иска човечеството да повярва, че то наистина съществува. Иска да вярваме в духове, таласъми, гномове, върколаци, вампири, призраци, електромагнитни изпразвания и незначителната психическа енергия на останалата без тяло душа. Не желае човечеството да повярва в него — демона, който може да обладае жив човек с такава сила, че да преобразува плътта, да премества предмети, да командва съзнания и нации и да управлява света чрез душите на своите слуги.
Никой не проговори.
— Коронният номер на Сатаната, господа, е да убеди света, че не съществува. И естествено няма никакво намерение да съсипе шест хиляди годишна внимателна стратегия. Така че единственият сигурен начин да скрие тайната си, е да ни накара да замълчим, като ни убие.
Професорът ги огледа.
— Приятели, убийствата едва започват.
Нощта се оказа крайно отегчителна, Торн обикаляше къщата от край до край.
За разлика от него Артемис не мръдна от мястото си в ъгъла. Не провери оръжието си, не се свърза със своите хора, нито се обади в дома на монсеньора, за да научи какво става.
Торн знаеше, че ако нещо с Ребека, децата или с другите асасини се обърка, той и Артемис нямаше да бъдат предупредени, за да не отвличат вниманието си. Срещу това създание вече бе изправена цяла армия. Кевънау сигурно беше оставил някакво писмо с достатъчно информация, за да предизвика бързата и решителна реакция на Църквата.
Макар вярата му в Бог да беше половинчата, Торн не можеше да не признае яростната целеустременост, която движеше някои от хората около него.
Бе свикнал с тази целеустременост у Ребека. И Малъри, на осем годинки, беше изненадващо посветена на Бога. Но никога не бе попадал сред толкова много интелигентни, изключително способни хора, споделящи пълна отдаденост на нещо, за чието съществуване нямаха нито едно доказателство.
Той се загледа през прозореца.
Далечната линия на дърветата изглеждаше различна в оранжевото сияние на ранната утрин. Лъскав лед обвиваше заскрежените клони, всичко бе неподвижно и тихо, сякаш мразовитият дъх бе убил целия живот в гората. Торн забеляза и нещо друго… много странно.
— Чуваш ли нещо? — попита той Артемис, без да отмества очи от гората.
Свещеникът воин, който никога не изглеждаше уморен, сънлив или загрижен, се вторачи в него.
— Какво?
— Попитах, чуваш ли нещо?
Артемис се заслуша за миг с наклонена глава.
— Не. Защо?
— Нито пък аз. Нищичко. — Торн тръгна към прозореца. — Няма птици, няма щурци, нищо. — Той замълча. — Забелязах го още снощи, но не обърнах внимание. Бях прекалено разтревожен.
Той отвори вратата, знаеше, че Артемис е станал и е извадил глока изпод палтото.
Въпросите бяха излишни.
Торн излезе на верандата, насочил помпата напред. Очите му пробягаха по линията на дърветата и той стигна до две заключения, смразяващи като вятъра, който ги връхлетя. Първо, никакъв звук не подсказваше присъствието на нещо неестествено. Второ, то се криеше.
Артемис застана до него и Торн забеляза, че е сбъркал. Асасинът бе извадил два пистолета. Във всяка ръка държеше по един „Глок“, а черните му очи претърсваха блестящата в бяло линия на дърветата. Гласът му беше тих:
— Нищо не виждам.
— Тук е — каза Торн и се смръщи. — Върнал се е.
Стояха в мълчание и Торн знаеше, че и Артемис подобно на него анализира различни тактики. Имаше дузина възможности, но първата бе да се обадят в дома на свещеника и да проверят как са Ребека и децата. Чак след това Торн щеше да е способен да се съсредоточи изцяло върху това, което предчувстваше, че ще се случи. Не искаше да се тревожи за семейството си, докато се бореше с него.