— Господин Торн, трябва да знаеш, че те са били изгонени от първите си владения, лишени от кралско наследство и обречени да бродят из безлюдната празнота за вечни времена. Но каква точно форма са приели и какви са границите на тяхната сила, е още неизвестно. — Той поклати глава. — Това няма значение. Скоро ще разберем.
Торн бе поразен от това колко стоически свещеникът приема това неправдоподобно положение и от пълната липса на страх у него. Точно се мъчеше да измисли подходящ отговор, когато чу по алеята да се приближава кола.
Погледна през прозореца и видя Кейхил да крачи към къщата с пушка помпа в ръката. След него вървеше професор Адлър. Кейхил знаеше, че тук е станало нещо, и стъпи внимателно на верандата. С пушката напред се обърна към вратата.
Торн излезе напред да го посрещне:
— Пропусна купона.
Кейхил влезе, като се оглеждаше на всички страни.
— Какво се случи?
— Нашият приятел се върна.
— Къде са жена ти и децата?
— Няма да повярваш, ако ти кажа.
Артемис търпеливо гледаше Кейхил, докато той проучи кървавото петно на пода и после се обърна към асасина:
— Твоя работа ли е това?
Артемис само поклати глава.
— Още ли си въоръжен?
Кимване.
— Остани си така.
Сега отношението на Кейхил беше безразлично на Торн. Знаеше, че нещата няма да се подобрят. А след днешната сутрин бе почти сигурно, че ще се влошат. Искаше само няколко откровени отговора от единствения човек, който, изглежда, можеше да ги даде. Той покани с жест Кейхил и Адлър да седнат при останалите.
— Съжалявам, че не дойдохме по-рано — започна възрастният мъж. — Но бъдете сигурни, че те ще се върнат. А ние ще чакаме.
— Какви са те?
Последва търпеливо кимване.
— Вярваш ли в Господ, господин Торн?
— Мисля, че вярвам, както повечето хора. Имам малко вяра — огледа се Торн. — Но не колкото вас, момчета.
— Затова ли днешните събития имаха толкова слабо въздействие върху теб? — Свещеникът зачака. Торн го гледаше мълчаливо. — Много добре, тогава направи услуга на един възрастен човек. Иисус Христос ли е твоят Бог?
Торн се намръщи.
— Ако се опитваш да ме убедиш, че Бог ще ме пази от тези неща, губиш си времето. Жена ми е човекът с вярата. Аз просто поминувам.
— Не правим ли всички така? — хладно отговори отец Тревър. — Помисли си, господин Торн, ти си заплашен от древна и враждебна сила. Предполагам, че самозащитата е изкуство, което ти практикуваш, но бойните изкуства действат срещу плът и кости. — Той остави чашата с чая. — Ако имаше срещу себе си само плът, сигурно щеше да победиш. Но онова, срещу което си се изправил, наистина е демон и без силата на вярата, молитвата и духовните оръжия всички пушки на света няма да те спасят. Само с вяра можеш да победиш това чудовище и да осигуриш безопасност на жена си и децата. А нашето присъствие тук поне няма да навреди.
Торн не можеше да не се съгласи с това.
Отец Тревър се усмихна и се наведе към него:
— Не прави грешки — започна той, — това същество иска да те убие, защото разкри неговата самоличност, знаеш тайната му. Но ти не си сам, а жена ти и децата са добре охранявани. Заедно можем да го унищожим. Единственото, което трябва да направим, е да довършим битката.
Торн погледна към Артемис и другите асасини.
— Виждам, че понякога разчитате на нещо повече от молитви.
— Да — съгласи се възрастният свещеник. — Артемис и неговите хора са ръката на Църквата, когато всички други методи са се провалили. Понякога задълженията им са толкова сложни и страшни, че никой не е достатъчно мъдър, за да реши дали действията им са правилни или не. Ние просто постъпваме според просветлението, което имаме, и се молим да сме прави.
— Нямам проблем с тях — каза Торн.
— Бих дал пушка и на катерица, ако смятах, че ще има полза — намеси се и Кейхил.
— Знам нещичко за твоя живот, господин Торн — продължи Тревър. — Ти имаш опит със злото. Но не цялото зло иде от тази земя. Това тук е… отнякъде другаде. Впрочем дори не цялото зло, което е от другаде, е по същество едно и също.
— Какво искаш да кажеш? — попита Торн.
Старият свещеник допря връхчетата на пръстите си.
— Господин Торн, демоничните сили имат своя йерархия, също като в армията. От най-нисък ранг са тези, които най-лесно се пропъждат. Те се наричат просто демони. Демонът е паднал ангел, който не се е отказал от първоначалното си наследство, приел е човешки образ и затова е свободен да броди известно време в това измерение. Други са изоставили първоначалното си измерение и са умрели само физически на земята. Но трябва да се признае, че никой демон не може да умре духовно. Затова същността им е затворена в ада до деня на Страшния съд.