После се сети за яките греди, които укрепваха мазето и реши, че това е необичайно. Такива греди имаше и из къщата. Това място изглеждаше все по-странно и той се учуди, че не го бе забелязал по-рано. Трябваше да размисли повече, преди да се премести тук.
През живота си бе видял много, бе познал страха под хиляди форми и се чувстваше достатъчно мъж, за да го признае. Но в момента усещаше странен, непонятен страх. Продължи да се взира в дълбините на стълбището.
„Губиш контрол… Стегни се, момче…“
„Правилата са си правила, знаеш как да се справиш с това“.
Първо правило: познай врага си. Познай неговите силни и слаби страни. Няма значение кой е врагът ти. Правилата винаги важат, опознай го, преди да предприемеш действия срещу него, и най-вече запази спокойствие. Не позволявай на страха, адреналина или яростта да те тласкат напред и да те убият. Проучи положението и врага и атакувай, когато усетиш слабост или измислиш план.
Торн се смути от собствените си мисли. Какво, за Бога, го беше накарало да се паникьоса? Звук от лапи? Животно в мрака? Е, и какво? Ако беше животно, щеше да го убие. Проста работа.
Време беше да поеме контрол над нещата.
Не бе направил повече от пет крачки, само колкото да се отдалечи от вратата, когато чу гласа на Ребека от кухнята:
— Хайде, Антъни — тонът и прикриваше напрежение. Беше прозряла играта му. След четиринадесет години брак бе напълно способна да го направи.
— Помогни ми да разопаковам, нека започнем от твоята стая. Съгласен ли си? — добави тя.
Торн не чу уморения отговор на Антъни, но знаеше, че Ребека ще намери занимание на децата, докато той се оправи с това. Погледна надолу по стълбите и запали фенерчето, спомен от дните, когато разследваше убийства. После с бавни, предпазливи стъпки се спусна долу.
Първо провери стените, после тавана. Насочи фенерчето към пода, но не видя нищо друго, освен речни камъни, споени от прашен хоросан. Наведе се и с любопитство ги докосна. Бяха гладки и плоски, изгладени от водата и поставени тук преди сто години. Ако под тях имаше нещо, лесно щеше да го открие.
Здравината на пода никак не го успокои. Би трябвало да бъде обратното, но инстинктите му подсказваха, че тук нещо не е наред, а той беше свикнал да им се доверява.
Тръгна напред, като напрегнато търсеше типичните следи на „обитавана от духове“ къща. Те винаги бяха ужасяващи. Колкото по-ужасяващи, толкова по-добре. За да се получи добра история на ужасите, няма нищо по-подходящо от една хубава старомодна брадва, изоставена от убиец. Имаше и по-сериозни неща — невярна жена, погребан съпруг, заровено дете или индиански тотем с лапи, кости и животински кожи. Беше виждал достатъчно сантерия4, когато работеше в Лос Анджелис, за да се уплаши от хора, които убиват петли в името на боговете си.
„Човече, съсредоточи се върху онова долу…“
Историята на това място…
Последното семейство — децата, бащата, майката и бабата — всички бяха мъртви. Но преди тях имаше и други. Носеха се неясни слухове за семейства, живели и умрели в тази къща.
Торн знаеше, че такива мрачни истории изнервят обикновените хора и не ги винеше. Но той самият беше виждал всичко и нищо не можеше да го смути.
Първо, Торн не вярваше, че причината за трагедията е свръхестествена. Хората бяха достатъчно луди и лоши, за да причиняват зло и без помощта на дявола. Според него никой демон не би могъл да извърши по-големи злини от човека.
Второ, след десетилетия дисциплина и обучение Торн приемаше усещането за заплаха не само спокойно, но и тактически. Винаги бе готов да реагира и винаги беше нащрек. Никога не си позволяваше да свали гарда. Дори когато, затваряше очи, за да се отпусне, слушаше и следеше движенията и настроенията. Винаги усещаше промените в температурата и налягането, включително и на разговорите. Съсредоточаването му беше толкова пълно, че можеше да рецитира „Изгубеният рай“5 на пистата на летище „Джон Ф. Кенеди“, докато над главата му с трясък прелита някой „Боинг“ 747. Въпреки това трупаше напрежение — достатъчно, за да вкара патрон в цевта на беретата.
Не забелязваше явна заплаха, но това не означаваше нищо. Той знаеше, че трябва да разглоби къщата на парчета, за да разбере какво крие тя. А наистина криеше нещо. Сигурен беше в това.
4
Пътят на светците (исп.) — афро-карибска религия, произлизаща от вярванията на племето йоруба в Нигерия и практикувана за пръв път в Куба. — Б.пр.