Выбрать главу

За такива като теб и мен битката е най-вече духовна. Нашето участие е необходимо, защото, за да има пълна победа, някой трябва да се изправи срещу демоничната сила на духовно равнище. Но не всичко опира до духовното. За да разбере това, човек трябва да погледне историята на света. Тя никога не се ограничава само до духовното. За мъже като Артемис, Торн или шерифа битката е до голяма степен физическа и те играят справедлива роля в нея. Някои са избрани да се сражават на бойните полета на съзнанието, а други да размахват меча. Не си позволявам да мисля, че едното е по-важно от другото. Има си място и време за всичко.

Адлър мълчаливо изду устни.

— Искам да те питам още нещо — каза той след известно мълчание. — Изглежда знаеш много за тези битки. Трудно ли ще бъде да отървем завинаги света от този Ианий?

Отец Тревър стисна зъби:

— Ако някой от нас оцелее, ще получиш своя отговор.

* * *

Когато Кейхил влезе в сградата на окръжния затвор на Есекс Каунти вече беше решил да си мълчи за случилото се сутринта. Той тръгна към Шърли, която седеше на диспечерското място. Не й зададе въпроси, тъй като нямаше нужда да пита дали се е случило нещо странно. Тя сама щеше да му каже.

— Здрасти, Шърли — измърмори той.

— Познай какво се случи! — изстреля тя в отговор.

Кейхил се спря насред крачка. Тежко се облегна на плота и въздъхна.

— Предавам се, казвай направо.

— Тейлър се обади, че е болен.

— Болен? Какво му е?

— Не каза. Просто се обади, че е болен и не може да дойде.

— Хъм — изръмжа Кейхил. Не можеше да не си помисли, че между случилото се сутринта и отсъствието на Тейлър има връзка. Това го притесни. Знаеше къде живее Тейлър, нали беше негов човек. Това се отнасяше и до останалите му заместници, защото под грубата си външност Кейхил бе готов да умре за всеки от тях.

Той мислеше да влезе в кабинета си и да види какви доклади са оставили смените, но след като Шърли не спомена нищо драматично, реши, че всичко е спокойно. Значи нямаше за какво да звъни на кмета. Протегна се и откачи тежкото синьо палто от закачалката.

— Можеш да ме намериш по радиостанцията — каза и тръгна към вратата.

— Вероятно е отишъл за риба.

— Тогава бих искал да съм на неговото място — измърмори Кейхил и след минута вече караше срещу ниския хоризонт от сиво-черни облаци.

Беше звъннал в метеорологичната служба да попита защо не са предсказали студения фронт, за да може да подготви хората си. Служителят по връзките с обществеността му обясни, че за фронта нямало естествена причина. Човекът добави, че били толкова изненадани, колкото и Кейхил, от развитието му през последните двадесет и четири часа.

Това предизвика неприятно усещане у шерифа.

* * *

Призрачен силует затъмни прозореца. Торн вдигна поглед и видя асасина, който колкото и невероятно да беше, изглежда не усещаше хапещия студ. След няколкото буйни игри на софтбол с Антъни и Малъри най-сетне вълнението, че го виждат отново, и възбудата от новите ръкавици за игра бяха отстъпили пред студа и обещанията за топъл шоколад.

Торн погледна през прозореца към Артемис, все още изправен на ниския хълм, от който имаше широк изглед към дома на свещеника и околните полета и къщи. Оттам имаше добра видимост и към двете алеи и всички водещи насам улици. Не се виждаше само задният вход, но него го охраняваха трима други асасини.

Торн не знаеше със сигурност колко от тях бяха пристигнали за сблъсъка. Тези, които видя, бяха седемнадесет. Предположи, че сигурно има и други. Преброи още дузина монахини и седем свещеници. Реши, че повечето от тях са екзорцисти, но не зададе никакви въпроси.

Скромната им вяра и смелост спечелиха сърцето му. Тези хора нямаха свой залог в тази битка, във всеки случай не и такъв, който можеше да бъде видян. Те се сражаваха за една идея и биха умрели за нея, без да очакват похвали или награди. Поне Торн не виждаше каква награда биха могли да получат, като излагат живота си на опасност, за да защитават семейството на един непознат. Или като победят едно чудовище, което лесно можеше да ги унищожи. Освен ако не ставаше дума за награда не от този свят.

Вярно, сам той много пъти бе рискувал живота са като войник и полицай, но това беше различно. Беше защитавал слабите и потиснатите. Разбира се, и неговите чувства бяха достатъчно благородни, но не беше същото като това, на което сега бе свидетел. Тези хора се сражаваха от любов. Чисто и просто любов. Какво гласеше стихът? „Най-голямата любов е тази да дадеш живота си за своите приятели“.