— Тази ситуация няма да се разреши по мирен начин — Той я погледна и се наведе напред, за да подчертае мнението си. — Тези неща, които… са се освободили, са малко нестабилни.
Ребека също се наведе към него.
— Майкъл, тези неща не са хора.
Обгърна ги мълчание и Торн бе силно впечатлен от вярата на жена си и силата, която тази вяра й даряваше. Прииска му се и той да може да вярва. Искаше да вярва. Наведе глава и въздъхна уморено.
— Добре го понасяш — отбеляза.
— Майкъл, вярвам, че Бог е с нас. — Тя замълча. — Вярвам, че е с теб и ще те подкрепи.
— Скъпа, не знам какво да правя.
— Ти винаги правиш едно и също — отговори тя и за миг му се стори, че ще заплаче. Беше толкова неочаквано, че предизвика болка и съжаление, Майкъл. Но тя не заплака. Подсмръкна, изправи се и стисна ръката му по-силно.
— Обичам те — прошепна Ребека. — И независимо в какво вярваш или не вярваш, сигурна съм, че Бог е с теб. Така че направи онова, което трябва… и сложи край.
Торн кимна тържествено.
— Дааа… добре.
Видя, че Артемис гледа втренчено към къщата, сякаш чуваше всяка дума. Изведнъж на Торн му хрумна, че може би наистина може да чува от разстояние. Това щеше да им осигурява пълна сигурност както отвън, така и отвътре, не смяташе обаче, че Артемис би подслушвал частни разговори. Не бе забравил думите му, когато Антъни и Малъри се втурнаха навън и се хвърлиха в обятията му: „Каква любов е онази, която не те кара да тичаш?“.
Човек с изненадваща дълбочина… Сигурно е герой за своите.
Торн неочаквано изпита възхищение към него.
Вече минаваше един и той бе свършил всичко необходимо за момента. Утеши семейството си и се увери, че го пазят добре. Ако някой се опиташе да проникне през охранявания периметър, щеше да докара националната гвардия. Асасините не си поплюваха. Можеха дори да развалят магии.
Торн се изправи, стана и Ребека. Той я прегърна здраво и я задържа, преди да я целуне по челото, а после по устата. Усмихна й се окуражително, когато тя избърса с длан бликналата сълза, единствената, която не успя да задържи.
Той нежно повдигна брадичката й и се усмихна:
— Ще сложа край на това.
Тя погледна нагоре към него.
— Майкъл?
— Да?
— Ще те чакаме.
Кейхил спря патрулката на покрития с чакъл път пред едноетажната, обкована с дъски къща на Тейлър.
Тя бе построена върху единствената равна част на един пуст хълм. От зидания с речни камъни комин се издигаше бяла струйка дим. Кейхил знаеше, че хижата не е кой знае какво, но Тейлър я беше наследил от баща си. Тя бе единственото му наследство от безполезния старец и той нямаше никакво намерение да се мести. Не че Кейхил го обвиняваше. И на него градският живот не му беше по вкуса.
— Тейлър! Аз съм Кейхил!
Не получи отговор и се опита да потисне надигащото се чувство на страх.
— Ей, за теб ще бъде по-добре да си болен!
Задъхан и ядосан, но все по-обезпокоен, Кейхил стигна до верандата и се изправи пред вратата с чукче вместо звънец. Почука.
— Тейлър! Отвори вратата! Лодката ти е тук. Зная, че си вътре!
Нищо не се случи.
Шерифът се облегна на вратата и опита да регулира дишането си. Все по-често се замисляше за това, че остарява, че губи форма и че не прави нищо по въпроса. Но в този момент мислите му бяха насочени единствено към това, което се криеше зад вратата.
Той отстъпи крачка назад и извади пистолета. Знаеше, че ако бърка, окръгът ще плати новата врата на Тейлър. Но след всичко, което бе видял и чул тази, сутрин, не беше в настроение да прави предположения.
С ритник изкърти вратата от касата, зърна за миг спуснатото резе и се озова вътре. Придвижваше се бързо с изваден пистолет. Не се тревожеше какво ще каже на своя помощник, ако наистина беше болен. Вероятно нещо като: „Съжалявам, да, изглеждаш ужасно, момче, но по-добре ти, отколкото аз. Ще се видим в понеделник“. Просто искаше да се увери, че Тейлър е болен, а не…
Видя го и замръзна на място.
Облечен в синя хавлия, заместникът му седеше върху голям сандък, облегнат на стената, и стискаше стара двуцевка десети калибър. До него бе разпиляна кутия гилзи от неръждаема стомана. Кейхил забеляза първо ловната пушка, а после огледа останалата част от къщата.