Телевизорът шумеше, включен на някакъв неработещ канал, а подът пред него бе посипан с пуканки. По земята се търкаляха списания, а столовете и масата бяха обърнати, сякаш след масов побой. Задната врата бе затворена и със спуснато резе.
Толкова далеч от града рядко някой заключваше къщата си, камо ли да сложи и резето. Нямаше смисъл. Никой не знаеше къде живее Тейлър, освен съседите му, а живеещите тук поддържаха добри отношения. Ако им трябваше нещо, просто щяха да си го вземат назаем, независимо дали съседът е вкъщи или отсъства. Обикновено връщаха заетото скоро, във всеки случай до края на годината, а не го ли направеха, съседът просто отиваше и на свой ред си го вземаше „назаем“.
Въпреки това незаключените врати притесниха толкова Кейхил, колкото фактът, че Тейлър въобще не продума. И не остави пушката.
Без да бърза, Кейхил стрелна поглед през отворената врата на спалнята. Къщата изглеждаше празна. Не се чуваше никакъв шум. Леглото не беше разтурено, униформата на Тейлър лежеше на пода до него. Бавно, със стиснати зъби, Кейхил свали пистолета. Кимна няколко пъти колкото може по-небрежно и тихо каза:
— Просто исках да се уверя, че си добре, Джек.
Погледът на Тейлър бе закован в далечния край на помещението, в каменната камина. Внимателно, без да прави резки движения, Кейхил погледна натам. В началото не видя нищо, но след малко забеляза следите от едрите сачми на 10-калибровата пушка по необлицования с плочки комин.
Това му беше достатъчно.
Не бе сигурен точно какво се е случило тук, но след чутото сутринта предположи, че същото нещо, което беше подтикнало свещеника да направи опит за самоубийство, е посетило и Тейлър. Той се обърна много бавно към своя заместник, който все още не беше помръднал и не отместваше очи от камината.
Кейхил въздъхна дълбоко и бавно прибра пистолета в кобура.
— Джек — каза той тихо и направи крачка към него, — искам да те…
Тейлър стана от сандъка и насочи пушката към него.
— Шерифе, залегни! — изрева той.
Странното беше — Кейхил дори отбеляза това, докато падаше — че му хрумна прекалено отчетливата мисъл: „Ето това се получава, когато си затворен в помещение с луд, който държи заредена пушка“. Стовари се на пода, а Тейлър отново изпищя и стреля с двете цеви едновременно, размазвайки осемнадесет деветмилиметрови сачми върху зидания комин.
Кейхил почти беше решил да остане на пода, за да избегне рикошетите, но щом Тейлър стреля и с двете цеви и се наложи да презареди, той реши да рискува, въпреки — че не можа да види дали помощника му не носеше и служебния си револвер. Скочи на крака и се втурна напред. Изрита масичката за кафе от пътя си и докато Тейлър, псувайки диво, се опитваше да напипа нов патрон, се стовари отгоре му.
Нямаше време за разговори.
Кейхил му стовари силен удар с дясната ръка точно под слънчевия сплит, плоската кост в средата на гърдите, която съединява ребрата. Въздействието беше силно, Тейлър се сгъна на две и изпусна пушката.
Не беше ранен. Кейхил нямаше такова намерение. Просто искаше да му изкара въздуха и успя. Но когато Тейлър се сви на две и започна да пада, Кейхил го хвана за раменете и го довлече до дивана, където помощникът му се стовари със стон.
Шерифът огледа набързо около дивана, за да се увери, че няма оръжия, и тежко се отпусна на обърнатата масичка за кафе. Не обърна внимание на това, че се беше задъхал.
— Джек — попита той, — какво ти е?
Устните на Тейлър се размърдаха в безмълвен отговор. Очите му си оставаха безжизнени.
— Джек! — Кейхил го разтърси за раменете. — Какво ти е, човече? Какво се случи тук?
Гласът на Тейлър беше толкова тих, че Кейхил не беше сигурен, че наистина му е отговорил. Трябваше да си повтори няколко пъти наум звуковете, преди да успее да разбере съдържанието ми.
Помощникът му беше прошепнал:
— Видях ги.
Кейхил осъзна, че стои с отворена уста.
— Какво видя? — попита той тихо, подозирайки, че и Тейлър не знае отговора.
Мина известно време, преди да се чуе:
— Тях…
Кейхил отново се загледа в камината. По нея беше стрелял с пушката. Не виждаше никакви следи от сачми по задната врата или по стените, но това не го успокои. Всеки, който е достатъчно откачил, за да атакува комин, със сигурност не трябваше да има достъп до оръжия.
В момента Кейхил се тревожеше главно какво да прави със заместника си. Щеше да го разпита по-късно, но вече имаше представа какво ще чуе. Приказки за видения и образи, гласове, неща, които трополят през нощта, сенки, които го гонят с ножове, демони, излизащи от камината… Пълният репертоар на преследваните от духове.