Тейлър със сигурност е бил лесна плячка. Никога не е бил твърде корав, което може би обясняваше защо все още е жив. Той не притежаваше нужния интелект, за да помисли за нещо толкова бързо и безмилостно като самоубийството. Просто беше рухнал и се бе свил в ъгъла. Каквато и „жизнена сила“, по думите на стария свещеник, да са искали да вземат от него, тя не си е заслужавала усилието.
Кейхил се намръщи и се наведе да вдигне Тейлър. Забрави всичко друго, по-късно щеше да има достатъчно време да го разнищи. Сега трябваше да осигури на това момче помощ.
— Хайде, Джек — промърмори той и насила го изправи да седне. Погледна в недоумяващите му очи.
— Джек, ще те заведа, в болницата! Сега трябва да ти сложа белезници, но това е само за твоята безопасност. Синко, не си арестуван. Чуваш ли ме? Нали ме чуваш, Джек? Не си арестуван! Само ще те заведа на лекар.
Тейлър не оказа никаква съпротива. След минута Кейхил го бе настанил на задната седалка и те се носеха с патрулката към болницата. Там шерифът щеше да се възползва от връзките си най-безскрупулно, за да го прекара бързо покрай охраната в специалното помещение, запазено за детоксикация на пациенти.
Щяха да го регистрират под друго име и щеше да обясни на лекаря, че вероятно страда от посттравматично стресово разстройство. Щеше да предупреди, че Тейлър е опасен за себе си и за околните и че още следобед ще се свърже със съдия за оценка на психическото му състояние, с което щеше му осигури първата доза успокоителни.
Когато тази работа с Торн и останалите разбойници свършеше, Тейлър щеше да е на път да се оправи, а Кейхил — да приключи с лъжите. Сега трябваше да се върне при Шърли и да разбере кой друг е бил ударен.
Беше убеден, че макар Тейлър да се е оказал негоден, това не ги е спряло.
Сигурно са намерили друг, който да удовлетвори глада им.
14.
След дълго сбогуване под дулата на дузина изкусно прикрити оръжия Торн и Артемис се върнаха в къщата на хълма. Видяха професор Адлър и отец Тревър да се разхождат из петдесет и петакровия парцел.
Торн облече късо кожено палто, извади пушката си от багажника на линкълна и тръгна към тях. Артемис го последва. Беше достатъчно близо, за да ги чуе, че обсъждат вероятността някога тук да е имало индианско гробище, когато мобилният му телефон звънна. Помисли, че може да са децата, и отговори на повикването.
— Торн? — попита раздразнен глас.
— Кейхил? — учуди се той.
— Имам големи проблеми.
— Какви проблеми?
— Свещениците и професорът още ли са там?
— Да, пред мен са.
— Нека се обади професорът.
Кейхил остана да чака. Не му беше до любезности.
— Професоре!
Леко учуден от прекъсването — по време на обсъждането археологическата му жилка очевидно се беше разпалила — Адлър погледна въпросително към Торн.
— Да?
— Кейхил казва, че има проблеми в града. — Торн очакваше някакъв отговор, но не и този, който получи.
Професор Адлър наведе глава, а после я вдигна с уморен вид.
— Кажи на шерифа, че ще направим каквото е възможно. Но в момента можем само да се молим и да чакаме.
Торн съзнаваше, че го гледа зяпнал. Вдигна мобилния телефон до ухото си.
— Кейхил, къде си?
— В управлението.
— Артемис и аз ще бъдем там след няколко минути. Ще вземем още хора. Ще ви придружаваме при патрулирането.
Сега беше ред на Кейхил да се изненада. Торн разбра това по колебанието му преди да отговори:
— Смятайте се за заместник-шерифи.
Торн разполагаше само с минута, но щеше да се възползва от нея. Тръгна към Адлър.
— Какво искаш да кажеш с това „правим всичко, което можем“? Градът е като буре с барут! Кейхил има куп млади, неопитни помощници и малко помощ ще му дойде добре!
— Битката се води на много места, господин Торн.
Тези думи докараха ядно изражение на лицето му.
— За какво говориш?
— Господин Торн, обясненията ще отнемат много време. — Адлър запази спокойствие, но то не беше лишено от смелост и отговорност. Торн издиша дълбоко. Не разбираше старците, но нямаше време да се опитва. Обърна се към Артемис: