— Някакъв артефакт — предположи отец Тревър.
— Не — измърмори замислено Адлър. — Трябва да е талисман… нещо, което го свързва с неговия източник! Една… какво ли… тояга? Разбира се! Защо не се сетих по-рано! Историята е пълна с тях. Тояги! Талисмани! Еликсири! Заклинания! Да! Разбира се! Има нужда от талисмана, който му позволява още по-голям достъп до силите на демона! Точно така! Историята е пълна с подобни сведения!
— И цялата дандания е за една тояга? — изсумтя Кейхил.
Адлър отхвърли това недоверие с нетърпелив жест:
— Колкото по-древно е магьосничеството, толкова повече зависи от талисмани и магически емблеми. Дори демоните са ограничени от космическите сили и точно затова ритуалите са им толкова необходими. А не използва ли и Мойсей тояга? Той имаше силата на Господа, но за културата на онова време е било обичайно за свръхестествени прояви да се използват тояги! Защо ми трябваше толкова време да разбера?
Кейхил вече беше при вратата.
— Ще бъда в мазето — обяви той.
Артемис се обади на хората си по мобилния телефон и когато двамата пристигнаха, Ребека и децата бяха готови, с опакован багаж. Антъни и Малъри изскочиха на верандата, а Артемис им задържа вратата. Торн не си направи труда да загаси двигателя, докато трима асасини ги съпроводиха до колата.
Той поклати глава, когато видя загриженото лице на Ребека.
— Ще ти обясня след малко. Нека първо се натоварим.
Артемис даваше кратки нареждания на италиански. Той хвърли поглед към Торн, който се бе насочил към багажника на линкълна.
— Една кола с четирима души ще ни води. Друга ще ни следва. Останалите ще пристигнат у вас след около час. Монахините ще напуснат къщата.
— Къде ще идат? — попита Торн.
— На достатъчно свято място, за да се предпазят от Ианий.
Това му беше достатъчно.
Торн изчака, докато пилотната кола излезе от алеята, и я последва на улицата. Изкуши се де погледне назад към децата, но реши да не поощрява страха им. Не отмести очи от пътя, но чу тих плач, а после и успокоителния глас на Ребека. Тонът й беше същият както, когато се нараняваха или боледуваха.
Торн се изненада, когато Артемис се обърна и се загледа в Антъни. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя страха в очите на сина си. Беше виждал момчето уплашено стотици пъти по време на бейзболни мачове, разни състезания, а и в училище — все маловажни събития. Но този страх беше истински, а Антъни — твърде малък, за да го понесе. Торн очакваше той да заплаче и щеше да го разбере. А щом стигнеха в къщата, щеше да остане с децата си и да чака тъмнината. И демона.
Артемис заговори тихо и почти весело на Антъни:
— Казах на другите да вземат електронните игри. Ти печелеше ли?
На Антъни му трябваше минутка, за да отговори.
— Ааа… Тате? Ще играеш ли с мен?
Торн кимна и зави в пряката.
— Разбира се, приятелче. Веднага щом се настаним. И ще ти направя от любимите сандвичи. А после искам да си легнете.
Настъпи мълчание.
Малъри беше единствената, която не знаеше, че нощта носи гибел. Тъничкият й глас беше мил и изпълнен с безрезервното доверие на децата:
— Тате?
— Какво има, скъпа?
Думите й прозвучаха съвсем делово:
— Ще го убиеш ли?
Торн не отклони очи от пътя, но усети погледа на Артемис. Същото правеха и останалите. Жена му и децата го гледаха и очакваха да чуят какво ще каже. Нещо му подсказваше да подбере думите си внимателно.
Но Торн не го послуша.
— Да, скъпа — отговори той. — Ще го убия.
— Къде са фенерчетата? — ядосано измърмори Кейхил, като запрати една лопата с пръст покрай Адлър.
— Асасините ще ги спуснат след миг — отговори той. — Шерифе, може би трябва да забиваш лопатата в пода по-внимателно.
Кейхил тупна с нея по пода.
— Знам, че е тук някъде. И не ми пука дали ще го счупя. — Той се обърна към свещениците, които правеха импровизирани платформи за допълнителните фенерчета. — Насочете ги малко по-насам!
Те продължаваха да копаят, когато отец Тревър влезе в гробницата и се загледа в изсечените стени.
— Стените са издълбани в хълма с кирки. Затова ли предполагате, че е заровено под пода?
— Да — отговори Адлър.
Но свещеникът не беше убеден.