— Такъв, значи, бил отговорът — промърмори Тюрджан. — Нещастно същество!
— А сега е време да потегляш към Каиин. Знаменията са благовещаещи и обещаващи… Почакай малко, сетне отвори тази врата и се приближи до руническите знаци на пода.
Тюрджан изпълни каквото му наредиха. Следващата стая бе овална, с високи сводове, а през полуспуснатите транспаранти едва се процеждаха многоцветните светлини на Ембелион.
— Затвори сега очи, защото трябва да вляза и да те докосна. Но помни, не бива да поглеждаш към мен!
Тюрджан замижа. Зад гърба му се разнесоха стъпки.
— Разтвори длан — нареди някой отзад. Тюрджан отвори шепа и почувства, че вътре поставят някакъв твърд и гладък предмет. — Когато мисията ти приключи, стисни този кристал и мигом ще се озовеш в същата стая. — Нечия хладна ръка легна на рамото му.
— Сега ще заспиш — продължи Панделуме. — Когато се пробудиш, ще бъдеш зад стените на Каиин.
Ръката се оттегли. Съзнанието на Тюрджан бързо се замъгляваше. Въздухът наоколо внезапно се изпълни със звуци, нетипични за една усамотена къща: тракане и подрънкване на многобройни звънчета, музика, гласове.
— Гледай, Сантаниле — извика наблизо женски глас, — този толкова го е страх, че чак е затворил очи. Може пък нещастникът да не е зървал панаир друг път.
Последва мъжки смях, който се изгуби в гълчавата.
— Да си вървим — рече мъжът. — Сигурно не е с всичкия си и току-виж се нахвърли върху нас.
Тюрджан се поколеба, сетне отвори очи. Беше нощ, в далечината белееха високите стени на Каиин, озарени от огньовете на панаира. Из въздуха се носеха оранжеви книжни фенери, полюшвани от вечерния ветрец. От балконите висяха сплетени цветя и сандъчета, пълни със синкави светулки. Минувачите ухаеха на вино и повечето бяха пременени в чудновати одежди. Тук-там се мяркаха войници от Сивия легион на Валдаран, чиито метални шлемове святкаха в мрака. На отсрещния площад под звуците на флейта красива гъвкава танцьорка следваше ритмичните стъпки на танца на Четиринадесетте копринени движения. Под сянката на близката тераса страстна варварка от източен Алмери стискаше в обятията си чернокож — досущ като горските деоданти — мъж с кожени доспехи. Колко весели и безгрижни бяха тези жители на умиращата Земя, ненаситни и трескави в последните си забавления, защото безкрайната нощ бе близо и съвсем скоро червеното слънце щеше да угасне завинаги.
Тюрджан побърза да се смеси с тълпата. Освежи се с вино и бисквити в една близка таверна, сетне пое към двореца на Кандив Златни.
Дворецът стърчеше на фона на звездното небе, озарен от блясъка на собствените си светлини. Всички прозорци грееха, празненството продължаваше и тук, в царството на благородниците. „Задачата едва ли ще е трудна, мислеше си Тюрджан, ако и Кандив като останалите е отдал дан на виното и празненството.“ Едно обаче не биваше да прави — да прониква дръзко и открито, тъй като мнозина в града познаваха осанката му. Той прошепна формулата за Фаандаловата мантия невидимка и изчезна от погледа на всички простосмъртни.
Промъкна се през високата арка и се озова в просторен салон, оглушаван от веселите възгласи на каииновите благородници. Тук за кратко Тюрджан замря в почуда пред онова, което съзря. Залата бе озарено от блясъка на безброй свещи. Върху една тераса се бяха скупчили цяла група патриции, облещили очи към басейна, из който плуваха, удряха се със саби и се замеряха с дротици дузина пленени в гората деоданти с лъскави от масло тела. Други, подредени в редица, търпеливо изчакваха реда си, за да стрелят с арбалет по разголеното тяло на млада вещица от Кобалтовата планина, завързана за побит насред залата кол. В околните сепарета наскоро дефлорирани девици предлагаха синтетична любов на хриптящи богати старци, други тичаха из тълпата и разпръскваха халюцинаторни прахове. Ала от принц Кандив нямаше и следа. Тюрджан закрачи из палата, близо час обикаля из стаите и коридорите и най-сетне забеляза едрия мъж с позлатена брада, излегнат на една кушетка в обятията на девойка с недоразвито още тяло и скрито под маска лице.
Дали интуиция или вълшебство предупредиха Кандив, когато Тюрджан се мушна през пурпурните завеси, но той мигом скочи на крака.
— Върви си! — извика принц Кандив на момичето. — Бързо излизай от стаята! Заплаха дебне наблизо и ще трябва да я разруша със заклинание!
Момичето напусна презглава будоара. Кандив вдигна ръка, пъхна я под ризата и извади навън скрития амулет. Но Тюрджан вече бе прикрил очите си с длан.
Кандив произнесе мощно заклинание, което прочисти околното пространство от всички вълшебства. То обезсили и мантията и Тюрджан вече можеше да бъде видян от всяко око.