Запарен въздух, вонещи угарки, всички пепелници препълнени, умивалникът в кухнята — затрупан с мръсни чинии, кофата, претъпкана с празни консервени кутии. На шкафа в кабинета, три пресушени бутилки уиски, но в четвъртата — два пръста алкохол. Жилище на човек, който не е излизал няколко дни, хранел се е с каквото намери и е работил трескаво, като наркоман.
Имаше само две стаи, които бяха задръстени с книги, струпани по всички ъгли, рафтовете се бяха огънали под тежестта им. Веднага видях на масата компютъра, принтера, кутиите с дискети. Картините не бяха много в ограничените празни пространства между рафтовете, но точно над масата беше окачена една старинна гравюра, грижливо обрамчена репродукция, някаква алегория, която не бях забелязал, когато се бях качил да изпия една бира, преди да замина на едномесечната си почивка.
На масата, снимка на Лоренца Пелегрини, надписана с дребен, твърде детински почерк. Виждаше се само лицето, но погледът, дори само погледът ме смущаваше. От тактичност (а може би от ревност?) обърнах снимката, без да прочета посвещението.
Съзрях няколко папки. Погледнах дали няма нещо по-интересно, но намерих само табулограми, издателски документи. Сред тях обаче открих един файл, който, ако се съдеше по датата, беше от времето на първите експерименти с компютъра. И наистина, името на файла беше „Абу“; спомнях си, че когато Абулафия се появи в издателството, Белбо беше почти инфантилно ентусиазиран, Гудрун мърмореше, а Диоталеви го гледаше с ирония.
Явно „Абу“ беше личният отговор на Белбо, отправен към неговите противници, едно дивашко развлечение на новопосветен, което обаче говореше недвусмислено за комбинаторната треска, с която Белбо бе пристъпил към компютъра. Той, който винаги твърдеше с невеселата си усмивка, че от момента, когато е разбрал, че не може да бъде главен герой, е решил да бъде интелигентен зрител — „не е необходимо да пишеш, ако нямаш определени причини за това, по-добре е да преписваш чужди книги, такъв трябва да бъде добрият издателски работник“ — той бе намерил в компютъра нещо като допинг, беше накарал пръстите си да бягат по клавиатурата, сякаш свирят вариации на „За Елиза“ на старото семейно пиано без страх, че някой ще го оценява. Нямал е намерение да твори: той, който се ужасяваше от писането, е знаел, че това не е творчество, а експеримент за установяване на комбинаторните възможности, гимнастическо упражнение. Но като е забравял собствените си всекидневни терзания, той е започнал да открива в тази игра формулата за връщане към момчешкото, присъщо на петдесетгодишните. Във всеки случай и независимо от това как, неговият вроден песимизъм, неспособността му да си дава сметка за миналото са се уталожили в диалога с една минерална памет, обективна, послушна, безотговорна, транзисторизирана, така човешки нечовешка, че е можел да позволи да не изпитва неговата обичайна житейска тревога.
О, каква прекрасна късноноемврийска утрин.36 Началото бе словото, удари ли камбаната, все питам за какво. Точка и отначало тръгва сам. Проба, проба, проба, едно, две, три. Ако имаш програма, можеш да правиш анаграми, ако си написал цял роман за един герой от юга на име Рет Бътлър и за едно капризно момиче на име Скарлет и после съжаляваш за това, трябва само да дадеш команда, и Абу променя всички Рет Бътлър в принц Андрей, всички Скарлет, в Наташа, Атланта, в Москва, и си написал война и мир.
Абу сега прави следното, написвам тази фраза, давам команда на Абу да промени всяко „а“ в „ака“ и всяко „о“ в „ула“ и се получава нещо като финландски.
Акабу сегака пракави следнулатула: накаписвакам такази фраказака, дакавакам куламакандака нака Акабу дака пруламени всякула „ака“ в „акакака“ и всякула „ула“ в „улака“ и се пулалучакавака нещула какатула финлакандски.
О, радост, о, шемет на различието, о, мой идеални читателю\писателю, подвластен на идеалното безсъние, о, бдение за финеган37, о, нежно и добро създание.
Не ти помага да мислиш, помага ти да мислиш за него. Една напълно духовна машина. Ако пишеш с паче перо, трябва да дращиш по скъпата хартия и да топиш в мастилото час по час, мислите се наслагват, китката не успява да ги проследи; ако пишеш на обикновена машина, буквите се застъпват, можеш да действуваш, но не със скоростта на твоя синапсис, а само с ритъма на механизма. Докато с него (с нея?) пръстите творят, мисълта докосва клавиатурата, лети на златни криле…
Ас ега пишас затворени оки, взяма мгози тексти давам команда на смпютъра да повторуе грештата ки, нж тжози път го коригира хи някряь тжй си поавш
36
О, каква прекрасна късноноемврийска утрин — целият файл е изпъстрен с цитати от прочути писатели — Ариосто, Джойс, Монтале, Дерида, Данте; от опери — „Набуко“, от Библията, както и от „Името на розата“.