Затова и Якопо стоял неподвижен, безразличен дори към гилзите, които се сипели в краката му, не свалял тромпета, а го държал все още опрян до устата си, с пръсти върху клапаните, изпънат в „мирно“, с инструмент, насочен по диагонал нагоре. Той продължавал да свири.
Неговата дълга-дълга финална нота не преставала да звучи — недоловима за присъствуващите; от чашката на тромпета, подобно на лек дъх, излизала тънка струйка въздух, която той продължавал да духа в мундщука, като държал езика между едва-едва отворените си устни, без да ги допира до накрайника на инструмента. А инструментът стърчал нагоре, без да се обляга на лицето, само благодарение на напрежението в лактите и раменете.
Якопо продължавал да свири тази илюзорна нота, защото усещал, че в този миг изплита конец, с който задържа движението на слънцето. Огненото кълбо било спряло, застанало неподвижно в едно пладне, което можело да трае цяла вечност. И всичко зависело от Якопо, струвало му се, че ако прекъсне тази връзка, ако скъса конеца, слънцето рязко ще излети нагоре като балон и заедно с него ще изчезнат и денят, и събитието на този ден, и това действие без последователност, и тази сцена без начало и без край, която се развивала неподвижна само защото той е имал властта да я пожелае и изпълни такава.
Ако прекъснел и подемел друга нота, тя щяла да зазвучи раздиращо, много по-оглушително от изстрелите, които трещяли наоколо му, и часовниците щели да подхванат своето тахикардично цъкане.
С цялата си душа Якопо желаел мъжът до него никога да не изкомандува „свободно“ — „мога да не се подчиня, казвал си, и да остана така завинаги, пести си дъха, докато можеш“.
Мисля, че е изпаднал в онова състояние на замайване, което обхваща удавника, когато се мъчи да не изплува и се стреми да поддържа инерцията, тласкаща го към дъното. Дотолкова, че в желанието си да изрази това, което е изпитвал тогава, изреченията в тетрадката, която четях, се прекъсваха недовършени, насечени от многоточия, куцащи от пропуски. Но било ясно, че в този момент, не, не го казваше, но беше ясно, в този момент той е обладавал Чечилия.
Защото Якопо Белбо не е могъл тогава да разбере, не го е разбрал и когато е писал несъзнателно за себе си, че веднъж завинаги е празнувал своите химически венчавки с Чечилия, с Лоренца, със София, със земята и с небето. Може би единствен сред смъртните той най-сетне е довел до завършек Великото Дело.
Никой още не му е бил казал, че свещеният Граал не е само чаша, но че е и копие и че неговият вдигнат тромпет е бил едновременно оръжие и инструмент за сладостно превъзходство, който излита към небето и свързва земята с Мистичния Полюс. Чрез единствената Неподвижна Точка, която Вселената е притежавала някога: чрез това, което той е създал, само за един миг, със своя дъх.
Диоталеви още не му е бил казал, че може да се озове в Йесод, сефирата на Основата, знака на връзката между горния лък, който се опъва, за да изпрати стрели, и Малхут, която е неговата цел. Йесод е капката, която се отронва от стрелата, за да породи дървото и плода, тя е anima mundi, защото е мигът, в който мъжествената сила, оплождайки, свързва помежду им всички състояния на съществуването.
Ако успееш да достигнеш този Cingulum Veneris447, означава, че си поправил грешката на Демиурга.
Как би могъл човек да прекара живота си в търсене на Случая, без да забележи, че решаващият миг, този, който оправдава раждането и смъртта, вече е отминал? Никога не се повтаря, но е бил, безвъзвратен, наситен, поразяващ, щедър като всяко откровение.
Онзи паметен ден Якопо Белбо е погледнал в очите Истината. Единствената, която му е била разрешена, защото истината, която е научил, е била в това, че истината е безкрайно кратка (след това тя е само разсъждение). Затова именно се е мъчил да укроти нетърпеливостта на времето.
Не го е разбирал тогава, то се знае. Не го е разбирал и когато е писал текста, нито когато е решил да не го използува повече.
Самият аз го разбрах тази нощ: авторът трябва да умре, за да може читателят да открие неговата истина.
Натрапчивата мисъл за Махалото, придружавала Якопо Белбо през целия му зрял живот, е представлявала, както и изгубените адреси от неговия сън, спомен за онзи, другия момент, осъзнат и после отхвърлен, в който той действително се е докоснал до свода на света. А този именно момент, в който Белбо е споил пространството и времето, изстрелвайки своята зеноновска стрела448, не е бил знак, симптом, алюзия, образ, отпечатък, енигма: бил е това, което е бил, и нищо друго — моментът, в който няма повече препратки и сметките са чисти.
448
… своята зеноновска стрела — гръцкият философ Зенон Елейски (V в. пр. н. е.), ученик на Парменид, прави опит да докаже невъзможността на движението чрез поредица от парадокси, между които примерът със стрелата, която никога не достига целта си.