— Боже мой! Тук е мястото да се спомене името Му. Не зная. А вие как мислите?
— Във всички случаи е глупаво, дори и да е вярно. Нарушава един от законите на силогизма. Не могат да се правят обобщения от два частни случая.
— А ако вие сте глупакът?
— Щях да бъда в добра компания на съмишленици.
— Е, да, глупостта ни заобикаля. А може би поради някаква логична система, различна от нашата, нашата глупост е тяхната мъдрост? Цялата история на логиката се състои в това да дефинира едно приемливо понятие за глупост. Прекалено сложна задача. Всички велики мислители са глупаци един за друг.
— Мисълта като систематизирана форма на глупостта.
— Не. Глупостта на една мисъл е несистематизираната форма на друга мисъл.
— Мъдро. Вече е два, след малко Пилад затваря, а ние още не сме стигнали до лудите.
— Стигаме. Лудият веднага се разпознава. Той е глупак, който не знае триковете. Глупакът се мъчи да докаже своята теза, има изкривена логика, но все пак има логика. Докато лудият изобщо не се интересува от логиката, действува с къси съединения. За него всичко доказва всичко. Той притежава своя идея-фикс и всичко, което му попадне, е добре дошло, за да я потвърди. Лудият се разпознава по свободата, с която се отнася към задължителните доказателства, по лекотата, с която получава просветления. И може би ще ви се стори странно, но лудият рано или късно заговаря за Тамплиерите.
— Винаги ли?
— Има и луди без Тамплиери, но тези с Тамплиерите са най-опасните. В началото не ги разпознаваш, струва ти се, че говорят нормално, но след това изведнъж… — Понечи да поръча още едно уиски, но се разколеба и поиска сметката. — Та да се върнем на Тамплиерите. Онзи ден един ми остави ръкопис на тази тема. Напълно съм убеден, че е луд, но в човешки вид. Ръкописът започва с доста спокоен тон. Искате ли да му хвърлите едно око?
— С удоволствие. Бих могъл да намеря нещо, което да ми послужи.
— Не съм убеден. Но ако намерите половин час, отскочете при нас. Улица Синчеро Ренато номер едно. Аз ще имам по-голяма полза от вас. Веднага ще ми кажете дали ви се струва перспективна работа.
— Значи ми имате доверие?
— Кой е казал, че ви имам доверие? Но ако дойдете, ще ви повярвам. Доверявам се на любопитството.
В това време влезе един студент с разтревожен вид.
— Другари, край Канала има фашисти! С вериги!
— Ще ги вържем, извика оня с татарските мустаци, който преди време ме беше заплашил по повод на Ленин. — Да вървим, другари!
— А ние? Ще отидем ли? — попитах аз с чувство за вина.
— Не, отвърна Белбо. — Тези слухове ги пуска Пилад, за да опразни заведението. Понеже е първата вечер, в която спрях да пия, се чувствувам променен. Трябва да е кризата от въздържанието. Всичко, което ви казах, дори това, което ви казвам в момента, е лъжа. Лека нощ, Казобон.
11
Безплодността му нямаше край. Беше част от екстаза.
От разговора ни в „Пилад“ бях добил представа само за външното лице на Белбо. Проницателният наблюдател може би щеше да заподозре меланхоличната природа на неговия сарказъм. Не бих могъл да кажа, че беше маска. По-скоро признанията, които си бе позволявал тайно, бяха маска. Неговият показен сарказъм, този за публиката, всъщност издаваше истинската му меланхолия, която насаме той се мъчеше да скрие от себе си, маскирайки я с маниерна меланхоличност.
Виждам сега онзи файл, където се е опитвал да романизира това от своя занаят, което щеше да ми разкаже на следния ден в „Гарамонд“. Откривам горчивината, страстта, разочарованието му на редактор, който пише чрез посредник, носталгията му по една неосъществена творческа дейност, строгия морал, който го е задължавал да се самонаказва, защото желае неща, над които не е имал права, като е оцветявал желанието си в патетични и мелодраматични багри. Не съм срещал човек, който да умее да се самосъжалява с толкова презрение.
Утре среща с младия Чинти.
1. Монографията е добра; стройна, може би прекалено академична.
2. В заключението: сравнението между Катул и съвременния авангард — великолепно.
3. Защо не като въведение?
4. Да го убедя. Ще отговори, че такива фантазии не вървят за филологически поредици. Подчинен е на ръководителя си. Страхува се, че ще му откаже да напише предговора и че ще си провали кариерата. Прекрасната идея в последните две страници минава незабелязана, а в началото не би убягнала на бароните и ще ги раздразни.