Вече си прочут из целия архипелаг между Суматра и Порт о Пренс, преговаряш с англичаните, в корабните списъци на пристанище Дарвин си регистриран като Курц и вече си Курц за всички — само за диваците оставаш Джим Царя на Конопа. Но една вечер, докато момичето те милва на верандата и Южният кръст блести като никога, о, колко е различен от Голямата Мечка, ти разбираш: искаш да се върнеш. Само за малко, колкото да видиш какво е останало от теб там.
Качваш се на моторницата, стигаш до Манила, оттам с витловия самолет си в Бали. После Самоа, Адмиралските острови, Сингапур, Тананариве, Тимбукту, Алепо, Самарканд, Басра, Малта и си у дома.
Изминали са вече осемнадесет години, животът е сложил оптечатъка си върху теб, лицето ти е загоряло от тропическите ветрове, остарял си, но може би си по-красив. И ето че веднага щом пристигаш, откриваш, че всички книжарници рекламират твоите книги, многократно и луксозно преиздавани, името ти увенчава фасадата на старото училище, където си се учил да четеш и пишеш. Ти си Великият Изчезнал Поет, съвестта на поколението. Романтични момиченца се самоубиват над празния ти гроб.
И после срещам теб, любима, очите ти са обрамчени от множество бръчки, но на лицето ти, все още красиво, се чете мъчителният спомен и нежните угризения. Почти те докоснах там, на тротоара, на две крачки съм от теб и ти ме погледна, както гледаш всички, търсейки Другия отвъд прозрачната им сянка. Можех да те заговоря, да залича времето. Но защо? Не получих ли вече това, което исках? Аз съм Бог, олицетворението на самотата, въплътената суетност, самото отчаяние, че не съм като всички други едно от собствените си творения. Всички други, които живеят в моята светлина, и аз, който живея сред нетърпимото искрене на своя мрак.
Върви, върви по света, У. Ш.! Ти си прочут, минаваш край мен и не ме познаваш. Аз прошепвам на себе си „Да бъдеш или не“ и си казвам: „Браво, Белбо, отлична работа!“ Върви, стари У. Ш., и вземи своя дял от славата: ти само създаде, а аз го преправих.
Ние, които помагаме на другите да раждат, както актьорите, не трябва да бъдем погребвани на осветена земя. Но актьорите се преструват, че светът, такъв, какъвто е, върви по друг път, докато нашата цел е множествеността на възможните вселени…
Защо е тази щедрост на живота, който дава тъй възвишено възмездие на посредствеността?
12
Sub umbra alarum tuarum, Jehova.
На следния ден отидох в „Гарамонд“. Входът на улица Синчеро Ренато номер едно въвеждаше в прашен безистен, през който се виждаше вътрешен двор с въжарско магазинче. През вратата вдясно се стигаше до асансьор, който можеше да фигурира като експонат в музей за промишлена археология и който, като се опитах да се кача в него, потръпна по твърде подозрителен начин, без обаче да се реши да тръгне. Сметнах, че е по-благоразумно да вървя пеш, и се качих два етажа по една дървена, почти спираловидна стълба, доста мръсна. Както узнах по-късно, господин Гарамонд обичал това седалище, защото му напомняло някакво парижко издателство. Табелката на площадката гласеше: „Издателство «Гарамонд», акционерно дружество“, а отворената врата водеше към антре, в което нямаше нито телефонистка, нито пазач. Но човек не можеше да влезе, без да бъде видян от малката странична канцелария, и при мен веднага дойде едно лице, вероятно от женски пол, на неопределена възраст и с ръст, който, меко казано, би могъл да мине за по-нисък от средния.
Лицето ме заговори на език, който ми се стори, че съм чувал някъде, докато най-сетне не разбрах, че беше италиански, но почти изцяло лишен от гласни. Попитах за Белбо. След като ме остави да почакам няколко секунди, то ме заведе по един коридор до стаята в дъното на издателството.
Белбо ме посрещна топло:
— Виждам, че сте сериозен човек. Влизайте.
Покани ме да седна срещу бюрото, и то старо като всичко останало, отрупано с ръкописи, както и шкафовете по стените.
— Не сте се уплашили от Гудрун, надявам се.
— Гудрун ли? Тази… госпожа?
— Госпожица е. И не се казва Гудрун. Наричаме я така, защото видът й е нибелунгски и защото говори на някакъв германоподобен език. Иска всичко да каже наведнъж и пести гласните. Но притежава чувство за справедливост — компенсира: когато пък пише на машина, пести съгласните.
80
Sub umbra alarum tuarum, Jehova. („Fama Fraternitatis“) (Лат.) — Под сянката на твоите криле, Боже. („Славата на Братството“)