— Мисля, че не. Нали сме демократи?
— Демократи сме.
Запали цигара. Аз си спомних защо съм дошъл и казах:
— Говорехте за някакъв ръкопис върху Тамплиерите.
— Да, наистина… Чакайте. Беше в пластмасова папка… — Порови в купчината ръкописи и се опита да измъкне един, някъде от средата, без да събори другите. Рискована операция. И действително част от купчината рухна на пода. Но Белбо вече държеше в ръка пластмасовата папка.
Погледнах съдържанието и увода и казах:
— Отнася се до заповедта за задържане на Тамплиерите във Франция. През 1307 година Филип Хубави решава да арестува всички Тамплиери. Съществува една легенда за това, че два дни преди Филип да разпрати заповедите, една волска каруца със сено напуснала двора на Храма в Париж и се отправила в неизвестна посока. Казват, че били група рицари, водени от някой си Омон, и че намерили убежище в Шотландия, където се присъединили към някаква ложа на свободни зидари в Килуайнинг. Пак според легендата рицарите се слели с обществата на зидарите, които си предавали един на друг тайните на Соломоновия храм. Да, както предполагах. И този автор твърди, че началото на масонството трябва да се търси в това бягство на Тамплиерите в Шотландия… Два века предъвкват тази история, която се гради на въображаеми твърдения. Няма никакви доказателства, мога да ви извадя най-малко петдесет книжки, които разказват все същата история, преписвайки я едни от други. Погледнете тук, отворих наслуки: „Доказателството за преселението в Шотландия се състои във факта, че и до днес, шестстотин и петдесет години по-късно, по света още съществуват тайни ордени, които се позовават на Рицарите на Храма. Как иначе да се обясни тази традиция?“ Разбирате ли? Как е възможно да не съществува Маркиз дьо Карабас, щом като и Котаракът в чизми казва, че е на негова служба?
— Разбирам, съгласи се Белбо. — Явно не става. Но вашата история на Тамплиерите ме интересува. Като съм попаднал на специалист, не искам да го изпускам. Защо всички говорят за Тамплиерите, а не за Малтийските рицари например? Не, не ми отговаряйте. Вече стана късно. Диоталеви и аз след малко трябва да отиваме на вечеря с господин Гарамонд. Но ще приключим някъде към десет и половина. Ако мога, ще убедя и Диоталеви да отскочим до „Пилад“ — той обикновено си ляга рано, пък е и въздържател. Ще бъдете ли там?
— Иска ли питане? Принадлежа към едно погубено поколение и намирам себе си само когато имам за компания самотата на себеподобните си.
13
Et in Arcadia ego.85
Тази вечер в „Пилад“ беше настъпил истински Златен век. Беше една от онези вечери, в които имаш чувството, че Революцията не само ще се състои, но и ще бъде подкрепена от Съюза на индустриалците. Единствено в „Пилад“ можеше да се види как собственикът на текстилно предприятие, с канадка и брада, играе „скат“ с бъдещия терорист, облечен в двуредно сако и с вратовръзка. Бяхме в зората на велико преобръщане на стойностите. В началото на шестдесетте години брадата беше още фашистки символ (но трябваше да се спазва профилът, като се бръснат страните а ла Итало Балбо86), докато в шестдесет и осма вече стана белег на протест, а по времето, за което говоря, беше неутрална и универсална — израз на свободния избор. Брадата винаги е била маска (нали, за да не ни познаят, си слагаме изкуствена брада?), но в началото на седемдесетте години човек можеше да се маскира и с истинска брада. Нещо повече, можеше да лъже, казвайки истината, като придаваше на истината загадъчност и гъвкавост, защото вече не се съдеше за идеологията на брадатия само по брадата му. Но онази вечер брадите цъфтяха дори по бръснатите лица, които, понеже нямаха бради, даваха да се разбере, че са могли да си я пуснат и са се отказали само от желание за предизвикателство.
Отклонявам се. И така, в един момент Белбо и Диоталеви пристигнаха, шепнейки си с разтревожени лица язвителни коментари за току-що преживяната вечеря. Едва по-късно щях да науча какво представляват вечерите на господин Гарамонд.
Белбо премина веднага към любимите си концентрати, а Диоталеви след дълги размишления реши да си поръча тоник. Намерихме една масичка в дъното, току-що освободена от двама ватмани, които трябваше да стават рано на другата сутрин.
86
Итало Балбо (1896–1940) — италиански маршал и държавен деец, организирал заедно с Мусолини похода към Рим през 1922 г.